Танца на фантома

 

- Сакат, стигнахме ли вече? – попита мъж носещ ризница подрънкваща като фолклорна песен.

- Почти – отговори мъжът, чийто тънки като тръстика ръце се люлееха по странен начин заради скованата му походка. – Би трябвало да стигнем мястото до няколко минути.

- Как ти беше името пак, сакат? – попита подрънкващият войн.

Стесняващата се горска пътека накара двамата му спътници да се приближат. Нагаждайки походката си с неговата, те звучаха значително по-немузикално.

- Името ми е Франц. – отговори слабият до болест мъж, който се задъхваше от напрежението да води мъже ходещи с незабързана крачка.

 - Колко глупаво име. – обади се един от гласовете зад Франц. – Кръстиха те така, защото си толкова грозен ли?

Тримата звяроподобни мъже се изсмяха на глас след зададения въпрос.

- Не мога да кажа със сигурност. – Франц отговори намръщвайки се печално.

- А какво ти е на крака? – същия глас като преди попита. – Да не би да си се родил хем грозен, хем безполезен?

Още смях отекна в гората, промушвайки се между помрачените дървета.

- Не. – каза Франц и преглъщайки прокара пръст по ножът скрит в дрехите му. – В началото бях просто грозен.

Франц се остави да му се присмиват и учудващо, бандитите не заподозряха плановете му, а вместо това се засмяха отново.

- Сега си те спомням. – каза тракащия главорез, който Франц знаеше, че наричат Гаш.

- Кой може да забрави лице грозно като твоето? – Гаш се приближи, а снизходителният му тон отскочи от дърветата, ехтейки около Франц.

- Вместо да очисти тебе, Скова се погрижи за сестра ти, нали така? А тя изглеждаше като сочна хапка. – похотливия начин, по който Гаш тъжно клатеше главата си накара Франц да стисне дръжката на ножа си.

- Ех, само ако Скова ме беше оставил да те докопам както му поисках. – езика на Гаш цъкна тъжно зад зъбите му.

- Де да беше станало така наистина. – прошепна Франц.

Пътеката се разшири, което позволи на бандитите да се приближат до тях двамата.

- Сакат, каза ли нещо? – последващото болезнено побутване застраши да подкоси краката на Франц.

- Не, нищо. – Франц повиши гласа си. – Вече се приближаваме. Тук някъде трябва да бъде.

Вятър погали вече по-оскъдната заобикаляща ги зеленина. Лунна светлина проблясваше през движещите се листа, а сребърни петънца танцуваха на тъмнозелената горска почва. Разделяйки се, бандитите газеха през тъмнината с пренебрежението на неканени гости. Франц закуцука до малка ливада, сплескана на места от разхвърляни части броня. Гаш дойде при него, очите му гладно претърсваха земята.

- Тук няма нищо. – каза един от бандитите, чешейки ухото си. – Къде е съкровището?

Франц не отговори и пое дъх.

- Помощ! Помощ, някой се опитва да открадне доспехите ти. – Франц изкрещя с толкова сила колкото имаше в гладните му гърди.

Груби пръсти стиснаха гърлото му. Гаш отпусна захвата си само моменти преди да убие Франц. Другите двама мъже заеха защитна позиция зад близките дървета. Дори и през задушаващия захват, Франц чу изваждането на оръжия. В следващия момент той бе захвърлен на земята като безполезна и счупена играчка. Той се опита да се провикне отново, но юмрук се стовари и смаза носът му. Течащата кръв навлезе във възстановяващото му се гърло, давейки го.

- Сакат, какво правиш? – Гаш попита, дигайки го за яката. – Излъга ли ни, лайно такова?

Последва нов удар, този насочен към устата му. Главата на Франц се удари във земята. Единственото нещо, което той можеше да направи бе да вдигне лявата си ръка. Хилавата защита по никакъв начин не намали свирепостта на следващите удари. Лунни лъчи и кръв се сляха докато очите на Франц започнаха да се затварят, а последния му опит за защита се сгромоляса на тревата.

- Сега ще ти покажа какво се случва на лъжците. – думите на Гаш дойдоха през стиснати зъби, а юмрука му се извиси фатално нагоре.

- Хей, какво е това? – един от мъжете извика отстрани.

Гаш загуби концентрация. Франц видя това като шанс и реши да ползва ножа си. Нищо не се случи. Тялото му не отговаряше на команди. Сълзи бликнаха от очите му и сякаш дълбока, катереща се към небесата яма започна да го поглъща. Влагайки всичките си сили, Франц успя само леко да измести ръката върху тревата. Пръстите му усетиха студен метал. Контакта създаде вълни, които се разляха по метала карайки го да започне да се топи. Ужасът съсредоточи съзнанието на Франц върху сивата течност, която се катереше нагоре по ръката му, придобивайки формата на рицарска ръкавица. Гаш грабна формиращата се броня с дясната си ръка. Опитвайки се да бутне ръката на Франц надолу, той се подготви да удари със другата. Обгърнатите с метал пръсти се задвижиха сами, пробивайки кожата на Гаш. Стискайки ножа си, Франц го използва да прободе стомаха на нападателя.

- Какво…

Гаш не успя да довърши, защото дясната му ръка започна да се смалява докато не заприлича на сушена слива. Рицарската ръкавица набъбна със сила. Франц знаеше, че в момента пръстите му бяха достатъчно мощни да разбиват камъни. Поток от метал прегърна първо гърба му, а след това се разля около гърдите и краката. Скоро цялото му тяло беше погълнато от пулсиращите доспехи. Неприятните черти на лицето му се изкривиха във възел от гротесков страх. Най-накрая, челюстите на бронята се затвориха около ужасената светлина струяща от безнадеждният му поглед. Свободната му ръка се надигна сама и без негово желание, бронирани пръсти се врязаха в торса на Гаш. Той се опита да говори, но никакви думи не се отрониха от устните му. Главата му се свлече надолу докато бледата му кожа придоби цвета на ужаса. Червени поточета струяха към бронята все едно засмукани от невидима фуния. Франц обърна глава на страна, не издържайки на отвратителната гледка.  

На около три метра от тях, бандитите извлачиха скелет, който бе стоял зад дърветата. Забелязвайки какво се случва, те стовариха мъртвешкия си товар и се втурнаха към Франц. Скелета се издигна зад двете бързащи фигури сякаш дърпан от заплетени конци. Потрепвайки в неестествени посоки, купчината кокали се сглоби в стояща права конструкция. Гравирани линии позлатяваха костите от череп до пети. Тежестта на меча в захвата на скелет дръпна ръката му назад. В едно гладко движение, кокалестата ръка се извиси и бляскавата дъга на острието обезглави най-близкия бандит. Невероятната грация на замаха накара очите на Франц да изпъкнат зад металното покритие на шлема. По инстинкт, другият бандит спря и се обърна. Смъртта на неговия другар дори и за секунда не забави замаха на тоягата му. Скелета избегна удара като сръчно дръпна кухите си гърди назад и в отговор разсече устата на бандита. С майсторска точност, върха на острието прекъсна ставите, които отговаряха за прикрепянето на долната челюст на бандита към черепа му. Кръв се разля по изненаданото лице. Бандита падна на колене. Треперещи ръце се насочиха към загубената част от лицето му. Скелета мина покрай транширания човек с танцова стъпка и с безгрижен жест на кокалестата си китка, сряза гръкляна на мъжа, освобождавайки го от паническото му търсене. Франц се опита да стане. Осакатеният му крак отново работеше както преди и той успя да долази до пурпурния фонтан, който до скоро беше жив човек. Бронираните пръсти докоснаха тялото и то започна да се сбръчква, и спада. Няколко момента по-късно бандита се бе превърнал в увехнала кожа, опъната над стърчащи кости.

Скелета нападна отново с меч насочен към главата на Франц. Вдигайки ръцете му, бронята отби удара. Мечът прозвъня от удара и отлетя настрани. Скачайки назад, скелета хвана оръжието докато още летеше във въздуха.

- Значи се е събудила. – непознат глас се разстла в ума на Франц. – Наистина жалко. – гласът звучеше непоколебим като дъбово дърво в буря, но в корените му сякаш се бе загнездила дълбока и вечна печал.

- Какво? – Франц каза на глас и направи две крачки назад, този път по собствено желание. – Кой говори? Ти ли беше? – той отправи въпроса, сочейки с пръст белите кости гравирани със злато.

- Да. – скелета кимна и се приближи. – Аз съм пазителя на осквернения, божествен инструмент, който те държи в клопка.

Франц погледна към бронята, после към скелета. Кокалестата ръка се беше вдигнала и върха на острието, от което капеха капки кръв върху зелената горска покривка, беше насочено към сърцето на Франц.

- Ще те освободя от бремето, което само аз мога да нося. – скелета обяви и атакува.

Усещайки опасност, бронята премести Франц. Без достъпни източници на живот, доспехите се вкопчиха във Франц. Живителната му сила захрани парадоксалната обвивка, която отхапваше от дори най-малката негова частица, мъчейки се да го запази жив. Страхът постави гигантската си тежест на гърдите на Франц, усуквайки лицето му в гримаса, която би могла да изплаши пораснал човек до смърт.

- Какво си направил, неразумно момче? – гласът попита с отчаяние в ума на Франц. – Защо ѝ помогна да се нахрани с тези мъже?

Поведението на скелета се промени и от него изчезнаха всички враждебни намерения. Меча, който държеше, падна от ръката му.

- Отиди до тялото на онзи мъж там. – каза скелета, с вече спокоен глас, и посочи първият мъж, който беше убил. – Бързо!

Гласът отекваше толкова силно, че думите сякаш се отразяваха от предметите в реалния свят. Франц направи няколко разтреперани крачки и застана над убития мъж.

- Постави ръцете си, или която и да е друга част на бронята до кръвта. – думите в главата на Франц бяха неприятни и дори болезнени. – Доспехите ще свършат останалото.

Подчинявайки се на инструкциите, Франц доближи ръцете си до локвата. Хладна кръв се стече към пръстите му. Бронята мигновено стана по-пъргава и отзивчива. Изглежда, че засега тя беше сита и Франц не понасяше наказание за резки движения. Вече по-спокоен, той издиша и момент по-късно острие се опря в гърлото му. Сега елементарно движение, в която и да е посока, беше достатъчно, за да сложи край на Франц.

- Имали село наблизо? – гласът на скелета разпръсна сковаващ ужас в главата на Франц.

Смеейки да помести само лявото си око, той видя златните гравирани линии да разсичат сумрака със своят блясък.

- Да. – отговори той с треперещи устни.

- А има ли още зли мъже там?

- Няколко, да. – Франц каза с прегъващ се глас.

- Води ме тогава. – долната челюст на скелета подскочи заради краткия му, но заповеднически жест.

- Но защо? – Франц не успя да потули въпроса.

- Защото трябва да ти набавим още кръв от там. Не мога да ти позволя да умираш сега.

Острието спря да докосва Франц, а скелета се зае с търсене. Бледите му пръсти претърсваха дрехите на мъртвите. Обличайки окървавени гащи и елек, той постави шлем на главата си, който скриваше челото му, а долната част от лицето прикри с тъмносиньо парче плат, което уви около гърлото си. В сянката на дегизировката, кухи черни орбити тихо наблюдаваха нощта. Дрехите и бронята донесоха по-добри очертания за скелета, но илюзията се загубваше когато всяко негово движение караше нещата, който носи да се веят като завеса докосвана от мек ветрец.

Прехода им на обратно бе тих като приятен летен сън. Единствения звук нарушаващ тишината бе ритмичното подрънкване на бронята носена от скелета. След всяка негова стъпка, доспехите на Франц го теглеха леко към мистериозния му спътник.

- Скоро ще стигнем, сър… - Франц каза обърнал глава над рамото си, хвърляйки потаен поглед към бронирания скелет.

- Не съм рицар за да ме наричаш сър, момче. Това което съм е фантом. Може да ме наричаш така…ако говорим отново. – местейки обвитата си в ръкавица дясна ръка, той призова Франц да продължи напред.

Доспехите реагираха на движението и Франц загуби равновесие. Фантомът скочи назад и извади своя меч. Острието отново се оказа опряно в гърлото на Франц.

- Лакома перверзия. – зловещия глас изръмжа в главата на Франц. – Неутолима както винаги.

Ръката на Фантома трепереше от гняв. Франц се разтресе от страх след неочаквания изблик на Фантома.

- Говорех на доспехите. – той каза докато потупваше метала на бронята с плоската част на меча. – Дръж я максимално далече от мен, защото може да поглъща благодат от същото разстояние, от което мога да те посека. Следващия път когато усетя, че се храни от мен, ти ще загубиш главата си.

Фантома прибра меча си и стъпвайки назад скръсти ръце в очакване.

- Имаме ли разбирателство? – суровия тон на въпроса скова тялото на Франц.

- Напълно, сър. – Франц кимна толкова силно, че изглеждаше все едно някой бе хванал раменете му и го тресеше.

Фантомът го подтикна отново напред с жест. Петнадесет минути по-късно те пристигнаха във селото. Къщите бяха сгушени една до друга в ужасяваща близост, сякаш уплахата на обитателите им ги беше събрала заедно. Походката на Франц бе уверена въпреки слабата светлина, която идваше от заобикалящите го сгради. Окупиращите бандити очакваха съкровището си в гостоприемницата и когато я достигнаха, повърхността на доспехите започна да се гърчи върху кожата на Франц.

- Защо се държи така, усеща се все едно е направена от вода? – страх изкочи от очите му, но не успя да проникне през тъмнината на маската.

- От десетилетия насам, доспехите не са преяждали толкова и сега усещат, че отвъд тази врата ги очаква същински пир.

Франц преглътна и се опита да съсредоточи съзнанието си, но безкрайна струя ледена течност изсмукваше топлината от всеки сантиметър на кожата му, докосващ безчувствения метал.

- Не забравяй, че сме тук за да нахраним бронята с кръвта на лукавите, не да нараняваме незаслужилите. Когато проклетия апетит на бронята намалее, ти ще си този, който я контролира и ако нараниш невинен, знай че аз ще прекратя жалкото ти съществуване.

- Д-добре.

Зъбите на Франц тракаха като ударни инструменти докато той отвори вратата. Голямата зала пред тях бе запълнена с петнадесет бандита повече от преди, което доведе крайния им брой до тридесет. Плота на бара се разтресе, когато от вече празна халба полетя пяна. Лидера на бандитите Скова вдигна двете си ръце триумфално и цялата гостоприемница избухна в овации.

Гореща ярост пламна в наранения крак на Франц и се придвижи през гърлото, докато не намери своето място в очите му. Доспехите последваха зова за насилие и се отправиха към Скова. Две бързи стъпки доведоха Франц до центъра на стаята. Агресията, която струеше от него бе достатъчно силна да накара присъстващите да извадят своите оръжия. Вълни от промяна заляха шлема на бронята, преобразявайки я, така че да позволява по-широко периферно зрение. Оръжие удари врата на Франц. Помествайки погледа си, той грабна ръката на нападателя. Дърпайки почти нежно, той откъсна ръката и голямо количество кръв плисна нагръдника му. Държейки го с другата си ръка, той наблюдаваше как мъжът се смали. Освобождавайки източения престъпник, Франц направи уверена стъпка напред. Голям колкото скала мъж се сблъска с трясък в него и двамата паднаха върху близка маса, унищожавайки я. Мъжът заключи ръцете си около Франц държейки го на земята докато множество крака се приближаваха към тяхната позиция. Доспехите бързо се справиха с издутите от мускули ръце. Обръщайки се, Франц позволи на бронята да го води. Стоейки близо до пода, той се движеше като животно и докосваше краката на враговете си, оставяйки само изсмукани обвивки на хора. След нови четири жертви, той скочи върху близка маса. Очите му проследиха летящ кинжал хвърлен от Фантома. Острието на оръжието потъна във вражеско гърло. Докато тялото на мъжа падаше, Фантома скочи върху рамото на мъртвеца и го използва да се отблъсне нагоре. По време на полета си той се обърна във въздуха с черепа надолу и се завъртя като свредло. Мечът в ръката му направи перфектна блестяща дъга, която обезглави четири бандита.

Грамаден чук блъсна гърба на Франц. Масата под него поддаде и той бе запратен към пода, където мощта на сблъсъка остави кратер. Използвайки краката си, Франц спъна бандита вдигащ чука за втори удар. Силата, която доспехите изсмукаха бе достатъчна за да се освободи от дупката в пода. Изправяйки се като жилаво насекомо, той сграбчи атакуващия бандит и го довърши. Обръщайки внимание на заобикалящата го ситуация, Франц осъзна, че докато бронята е нахранена, той не усещаше никаква болка. Тези скъпоценни моменти, свободни от страдание накарах устните му да се извият в умопомрачена усмивка, скрита под злонамерения шлем.

Чувствайки се крилат, благодарение на родената в него жестокост, той се отблъсна от земята използвайки само дясната си ръка.  Следвайки примера на Фантома, Франц се превъртя във въздуха и дебнешком се придвижи към следващата си плячка. Изплашените бандити се отдръпнаха от пътя му, което го накара да кацне на близък стол. С бързо лазене, той отново се изправи на крака, корем сочейки надолу, почти докосвайки коленете му. Погледът му премина пречистващо през цялата стая докато не се спря на бара, където останалите бандити се бяха струпали. Нахвърляйки се върху тях като сянка, той погълна първите двама мигновено. Дъжд от удари заблъска по него. Тяхното влияние върху бронята беше толкова застрашително колкото горски огън в снежна буря. Пускайки погълнатите, Франц развея ръцете си като буря, всеки допир бърз и смъртоносен като убийствен вихър. Търсейки изостанали опоненти, очите му се спряха на мъж, който той не бе забелязал. Подскачайки от близката маса, Фантома се стрелна напред като стрела и момент по-късно, главата на последният оцелял се търкулна на земята. Фантомът се приземи с безупречната грациозност на кралски танцьор и с едно-единствено застрашително движение прибра меча си. Франц сложи ръка на тезгяха и го прескочи, приземявайки се пред свитият на кълбо Скова.

- Моля ви не. Ще ви дам каквото поискате.

Жалките молби на бандитския предводител запалиха пожар във стомаха на Франц. Той се наведе напред, борейки се със всички сили да държи доспехите на страна.

- Тогава върни семейството ми. – той каза с гласни струни вибриращи като тихото ръмжене на ранено животно.

- За какво гово…

Франц откъсна няколко от пръстите на Скова преди той да довърши изречението си. Виковете му кънтяха, а ехото им отскачаше от безразличният метал, който разкъсваше плътта му. Воплите станаха по-високи карайки усмивката на Франц да се разшири. Той разчленяваше, съдираше и пореше докато от всяващия страх бандитски лидер Скова не остана само купчина накъсано месо, и натрошени кости. Франц пое глътка въздух и усети мириса на кръв. Това бе странно, тъй като бронята обикновено поглъщаше всичко, до което успееше да достигне. Франц съсредоточи погледа си върху купчината Скова лежаща под краката му.

- Отвратително. – дълбокия глас на Фантома върна нормалното мислене на Франц.

Поглеждайки нагоре той видя съдещия го незрящ поглед.

- А ти какво точно знаеш? – попита той, плъзгайки се по тезгяха.

Фантома направи няколко стъпки назад.

- Ти нямаш никаква представа какво правеха на селото всяка година тези животни. Каква болка причиняваха. – задавайки се напред, Франц накара Фантома да отстъпи още една крачка.

- Те крадяха, убиваха и изнасилваха, просто защото можеха, и това което им причиних е изцяло заслужено. – бутайки двете си ръце назад за да посочи купчината трупове, Франц повиши глас на равно с отчаянието, което чувстваше.

- Може би да използвам тези доспехи не е толкова лошо колкото твърдиш. – вдигайки ръцете си, той ги загледа с удивление.

- Може би е по-добре да прочистя всяко петно мъчещо света? Може би е по-добре да запазя тези доспехи за мен?

Снижавайки металната ръкавица, той разтвори пръстите си и се подготви за атака.

- Преди да се отдадеш на тези слабоумни мисли родени от животинската ти сеч на плът. – каза Фантома и застана в бойна позиция. – Помисли върху това, че нямаш почти никакъв контрол над бронята. Тя отнема животи независимо от твоите желания. Предполагам, че сигурно наистина би могъл да премахнеш доста петна, но след това бронята ще погълне всичко останало. Тя бе създадена за да защитава шампиона на Бог, а не за отблъскваща работа като тази. – върхa на острието му разсече въздуха сочейки всички мъртъвци в стаята.

- И кой е виновен за това? – изкрещя Франц нападайки.

- Тъкача на мрак. – Фантома отговори и отпусна захвата си около меча.

Разсеян от странното действие, Франц не забеляза как другата ръка на Фантома започна да се уголемява и свети. Ръката увита с намерени дрехи вече не приличаше на дрипи закачени на подвижен кръст, а вместо това изглеждаше като бликащият от енергия юмрук на свят войн. Златни очи, ярки като фенерите на изгубен лодкар се възпламениха зад маската на Фантома. Дрехите около ръката му заблестяха още по-силно, когато юмрука му се вряза в бузата на Франц. Вече проснат на пода, младият мъж загуби съзнание. Контакта помежду им позволи на Франц да усети безкрайното съжаление, което Фантома изпитваше. Съжаление за немъртвия му живот и за ролята, която трябваше да изпълни във случващите се събития.

Фантомът наблюдаваше Франц дълго време преди да сграбчи най-близката маса. Влачейки я по дървения под, той я опря на входната врата като барикада. След това той вдигна меча от пода и сядайки върху масата, постави оръжието напряко върху хилавите си бедра, а увитата му в ръкавица кокалеста ръка стисна ефеса.

Преди дори да отмине час, входната врата бе открехната от любопитни глави, които надникнаха вътре. Фантома посочи зяпачът с повдигнатия си меч. Главата се шмугна обратно навън и след това не последваха никакви смущения до сутринта, когато Франц се размърда.

- Ох, главата ми. – изпъшка той от пода, опипвайки подутата колкото зрял плод буза. – Не беше нужно да ме удряш чак толкова силно.

Придърпвайки тялото си до седнала позиция, той се нацупи на своя скръстил крака пазач. Шлема около главата на Франц изглежда бе изчезнал след удара на Фантома.

- А ти не беше нужно да получаваш глупави идеи. – Фантомът изстреля думите, накланяйки главата си напред за да затвърди смисъла им. – И все пак така се случи.

Разменяйки реплики със събеседника си, Франц за момент забрави, че говори със скелет. Движенията на Фантома бяха достатъчно плавни и реалистични, че ако Франц не го беше видял да се облича, нямаше да повярва на никого, който твърди, че фигурата пред очите му не е човек. Разтърсвайки глава, той сложи ръце на коленете си и стана прав. Доспехите все още се усещаха безтегловни около тялото му, за това той си позволи да се порадва на възможността за движение като здрав човек.

- Хайде да тръгваме. – строгия тон на Фантома посече приветливото настроение на Франц. – Трябва да побързаме докато все още си заситил бронята.

- Момент, моля. – Франц размаха ръце, молейки за малко време и след това се затича обратно до бара. - Ей сега се връщам.

Прескачайки тезгяха той стъпи на бледочервено и лепкаво петно. Остатъци от Скова лежаха в сянка, тяхното унищожение все още видимо дори през мрачния воал. Надвесвайки се над тезгяха, той повърна. Полусмляната му последна човешка храна бе вече изгубена по пода. Прокарвайки бронирани пръсти по своите устни, Франц усети очите на Фантома гледащи го зад своето було. Той се изплю и върна вниманието си към трупа. Кръвта и парчетата плът бяха пръснати по тялото наподобяващи последиците от игра на любознателно дете с пръстта. Стягайки челюстта си, той коленичи за да вземе предмета, който търсеше – къс лък стиснат в откъсната ръка. Докосването на оръжието предизвика спомена за дълбоката болка от стрелите, пронизали крака му. Той се изправи, а кракът му се опита да се подгъне, както беше след раняването. Безжизненото, прободено тяло на сестра му се мярна пред очите му и яростта стегна юмруците му. Той се изплю върху останките, после се запъти към Фантома, като спря на пет стъпки от него.

- Само още една последна спирка, но тя ни е на път и няма да ни забави, обещавам. – каза Франц с тон, равен като шлифованите дъски под краката му, след което бутна вратата.

Няколко от селяните скочиха назад изненадани и мръщещи се на Франц. Той не им обърна никакво внимание и продължи да ходи. Фантома го последва, държейки дистанцията помежду им малка, наблюдавайки хората. По лицата им той съзря гняв, тъга и жалост, но с най-голямо присъствие сред безбройните емоции бе отвращението.

- Махай се надалече! – един от мъжете най-накрая наруши тишината и неговия пример последваха другите.

- Защо го направи, идиот? Сега ще се върнат и ще избият всички ни! – жена изкрещя и хвърли един от картофите, които носеше в кошницата си.

Картофът удари Франц в лявото слепоочие. Той трепна, но продължи напред. Още хора започнаха да се оплакват и хвърлят отпадъци по него.

- Защо не си гледаше работата, инвалид?

- Сестра ти не трябваше да те предпазва!

- Точно така, ако ти беше умрял вместо нея сега нямаше да сме в тая каша.

Виковете прераснаха в псувни и обиди, а след това и във хвърлени камъни. Те заваляха като градушка по лицето и бронята му. След първия сериозен удар по бузата му, той вдигна двете си ръце. Не знаеше как да призове отново шлема, затова ръкавиците прегърнаха главата му във защита. След няколко минути те бяха отвъд предела на селцето и преследващата ги тълпа изгуби интереса си да измъчва едно тъжно и грозно същество, което дори нямаше благоприличието да се бори срещу тях.

Фантомът бе усетил силно убеждение от тълпата. Магическите знаци гравирани по костите му реагираха в присъствието на силни емоции или вяра. Това не бе тяхната главна цел, но бе страничен ефект, който понякога се оказваше полезен. Тълпата чувстваше, че тяхната омраза е оправдана и сега като те бяха достатъчно далеч, Фантома усети как желанието на Франц да помогне се смали до примирение. Голяма промяна във светогледа, подобно на силно убеждение или отдаденост, се усещаше лесно чрез магическите знаци. Франц току що бе осъзнал, че никога няма да бъде част от тези хора. По това отношение, Фантомът бе срещал толкова проницателна тъга, само когато бе отделил тялото си от бронята, или каквото бе останало от него. Двамата ходеха сред брезови дървета, украсени с огнени листа, които предпазваха грубите надгробни камъни от суровите слънчеви лъчи. Слънцето доставяше достатъчно светлина, за да запали червения цвят над главите им, докато те навлизаха по-навътре в поляната.

Франц забави стъпка и сви във страни, коленичейки. Утринната светлина падаше върху горната част на лицето му превръщайки кафявите му очи в пурпурни фарове на разкаянието. Сълзи се стекоха по бузите му, а пръстите му се затвориха около малкия лък с разрушителна сила. Силният звук на пропукване прекъсна нежното чуруликане около тях. С трепет в ръката и гънещи се устни, той постави счупеното оръжие под надгробен камък.

- Успях, Адел. Отмъстих му за смъртта ти. – бронирани пръсти се вкопаха в меката пръст. – Съжалявам, че умря защото пазеше безполезен човек като мен, знай само че го накарах да плати за постъпките си.

Раменете му се разтресоха, а главата му се свлече напред. Безшумни капки паднаха върху стиснатите му ръце.

- Сигурно никога не би искала да наранявам, който и да било, дори и човека, който те уби, но след като се опитах да помогна на селото и във замяна бях ударен в лицето с камъни, разбрах наистина колко различен и невероятен човек беше ти. Всеки просто иска да удря и наранява другите, да властва над тях и да им дава заповеди, но ти не беше такава, и сега те няма заради мен.

Той се изправи и вдигна ръце за да избърше лицето си, но спря на средата на движението. Преглеждайки пръстта по тях за момент, той прокара пръсти  по кожата си, оставяйки тъмни следи по бузите.

- Сбогом. – издиша думите той и тогава се обърна към Фантома, който посочи ефеса на меча си към планините на хоризонта.

Франц кимна и се понесе към оказаната посока влачейки краката си, следите от мъка все още видими по бузите му. Прехода им през гъстата гора вървеше като спокойна следобедна разходка през полето. След всеки изминал час, Франц хвърляше един поглед към Фантома, който изглеждаше обезпокоен от нещо. С настъпването на здрача, мечът му бе изваден и подготвен за атака.

- Спри. – нареди Фантомът. – Тук ще лагеруваме за нощта. Ти си отговорен за огъня и събирането на подпалки.

Франц се подчини на заповедите и се зае да търси докато все още му оставаше естествена светлина. Когато събра достатъчно, той се върна и откри вече построен пръстен от камъни. Фантомът стоеше облегнал гръб на близко дърво, меч поставен върху колената. Франц се опита да не обръща внимание на острието докато палеше огъня с кремък намерен във присвоените от бандити дрехи. Скоро, спокоен пламък гореше, а светлината му огряваше само оръжието във скута на Фантома. Острите ръбове проблясваха все едно всеки момент щяха да полетят към Франц. Той се опита да се отдалечи, но дърветата стоящи зад него отказаха да се поместят.

- Защо заведе онези мъже в гората? – гласът на Фантома прозвуча сякаш самите тъмни дървета проговориха.

- Надявах се там да живее рицар. Докато минавах покрай тях през годините дочувах звуците на метал удрящ се в метал и винаги съм си представял, че това е рицар, който тренира или се бори срещу бандити.

След като изговори думите, той усети как смущението разпростира горещина по бузите му.

- А ако нямаше никой там?

- Бях подготвил нож. – Франц промуши ръката си зад нагръдника и извади скритото оръжие. – Защото ако никой не беше там, бях сигурен, че нямаше да ме пуснат, за това щях да изненадам един от бандитите и…да го убия.

Убеждения, които бе имал във вече изминали дни се завъртяха в ума му, както и решителността да вземе поне един от бандитите със себе си. Да нанесе поне един удар срещу мъчителите на селото му, тези които бяха откраднали дори нищожния му шанс за нормален живот. Горещи сълзи издраха пътят си до неговите очи, но гневът му бързо ги изпепели.

- Забелязвам, че вече си наясно, че да убиваш не е толкова лесно. – каза Фантомът, докато Франц се бореше лицето му да не издава никакви емоции. – Бронята го кара да изглежда тривиално, просто ги докосваш и тя прави всичко останало. Но човека с лъка, ти уби от гняв. Усетих го от другия край на стаята. Какво ти беше причинил той?

Безплътния глас на Фантома се разпространи в ума на Франц, носейки осъдителен оттенък.

- Какво ти пука? Той така или иначе вече е мъртъв. – каза Франц през зъби, давайки всичко от себе си да не звучи войнствено.

- Само се опитвам да установя дали това, което направихме в селцето ти бе справедливост или просто клане. – левия показалец на Фантома потупваше острието. – Бих желал да чуя цялата история за да мога да отсъдя. – докато думите на Фантома звучаха като молба, тона му показваше, че няма място за противопоставяне.

Тръпки, непородени от късния час, припнаха по кожата на Франц. Той стисна пръсти около парчетата метал предпазващи бедрата му и започна да рецитира историята за това как бе загубил семейството си.

- Родих се хилав, но не бях от тези немощни хора, които могат да се оправят ако ядат добре или се упражняват. Единият ми крак не беше добре от както се родих. Бях второто дете на родителите ми, първородната беше Адел. Тя ми разказваше истории за татко, как се е усмихвал след като съм се родил, нищо че нещо не е било наред с мен, той се надявал, че с времето ще се оправя. – Франц спря за миг, за да се отърси от болката на спомените.

Той преглътна, а събитията от миналото заседнаха в гърлото му, и въпреки това, той продължи да говори.

- Но за съжаление, аз така и не се оправих, и когато бях на пет, майка ни почина след много лошата ни реколта. Тя се надяваше, че ще се оправя и ми оставяше своята порция от храната, но резултата от това беше само, че аз проядох живота ѝ. Всичките жертви, които тя направи бяха за безполезно парче боклук като мен. – Франц изговори думите, взирайки се в спокойните пламъци, а тъгата която бе натъпкал дълбоко, започна да бълбука към повърхността като тъмно масло. – Един ден баща ми се опита да я събуди, но тя бе умряла през нощта. От онзи ден нататък, баща ми почти не ми говореше и аз се опитах да страня от него колкото се може повече. Вечерите, след като той и сестра ми се наяждаха, аз ги изчаквах да си легнат преди да изям каквото е останало.

Франц пусна бедрата си и вдигна колене до брадичката си. Обгръщайки пищялите си, той продължи.

- Адел беше последното ни съкровище и баща ни правеше всичко по силите ти тя да не гладува, и да бъде защитена, за да може да порасне здрава, и да си намери добър съпруг. – гласът му стана тих като меко шумолене на трева. – Но аз бях глупав и се препречих на плана. Един ден се чувствах толкова тъжен и безполезен, което ме накара да отида на полето, и да започна да работя. Имах нужда да направя нещо, каквото и да било, защото ако дори и малко им бях в полза, тогава болката ми щеше да си заслужава. Около обяд, Адел дотича от селото, прегазвайки през картофите, които тъкмо бях засадил. Тя ме достигна и ми разказа как някакви бандити са убили баща ни, а сега търсели всички останали мъже от селото. Някой им казал, че работя на полето и Адел веднага тръгнала за да ме предупреди. Ръката ѝ изблъска рамото ми и тя ми каза да бягам. И аз се опитах, наистина се опитах. – Франц се задъха заради ужасния спомен, който сграбчи гърлото му.

- Адел ме хвана под ръка и започна да ме влачи към пътя, но Скова и бандитите се появиха преди да успеем. Шайката подготвиха стрелите си и казаха на сестра ми да бяга. Те ѝ кряскаха и обещаваха да се държат добре с нея ако не се съпротивлява. Тя не се спря дори и за момент, продължавайки да ме влачи. Когато стрелите излетяха, тя застана пред мен и бутна двама ни към земята. – очите на Франц изпъкнаха, а устните му се превърнаха в тънки бели линии.

- Удариха я с четири стрели в гърба, а две минаха през крака ѝ и се забиха в моя. Тя ми каза да остана долу и да не мърдам, след което вече не можеше да си поеме дъх. – Той положи ръце на лицето, очите му взиращи се в огъня през разтворени пръсти. – Кръвта ѝ се разля навсякъде по мен и скоро, тя стана студена. Много, много студена и тежка, а аз съм толкова слаб, че ми беше много трудно да я отместя. Върха на стрелата, който мина през нея се заби в крака ми и за това едвам мога да ходя, и всички ме наричат сакат.

- Много съжалявам. – Фантомът кимна с глава. – Сега разбирам, защо си го изкара толкова на този Скова. – умората в гласа на Фантома звучеше все едно може да запълни пространството от уютния огън до луната в небесата.

- Колко нищожно същество обитава най-опасния предмет на света. – продължи той и сякаш крепен само от тъга, стана и направи крачка към Франц.

- Нищожен? – Франц завъртя объркано глава. – Какво означава това?

- Означава, себичен, покварен, гнил. – поучаваше Фантомът, докато влизаше в огъня. – Избери кое ти приляга най-добре.

- Хей, спри. – Франц дигна ръцете си нагоре като щит и се опита да се плъзне нагоре.

Острието на Фантома залитна напред, удряйки се във врата на Франц с притъпено тупване. Светлина обви острието. Падаща като водопад, тя обгърна Франц и Фантома в безопасни и успокояващи обятия.

- Всемогъщи. – Фантомът изпусна меча и коленичи в огъня, двата му юмрука, опрени в пръста извън каменния пръстен.

Пламъците не изгориха дрехите на Фантома, нито се опитаха да се покачат нагоре към черепа му.

- Ти би дарил святата си закрила на толкова низше същество?

Светлината пулсира и незнайно как, Франц разбра, че наблюдава някакъв вид комуникация. Обятията на светлината бяха утешителни, каращи го да се чувства както преди, когато майка му и баща му бяха живи. Бляскавото великолепие го изпълни с радостта от прекарването на щастлив следобед със семейството му. Още една размяна на думи последва, но този път Франц бе включен в разговора. Той видя върха на близката планина и изригващите огнени езици, който обгаряха висините му. Двамата получиха молба, а не заповед, която гласеше: „Занесете доспехите и ги потопете в разтопената скала, където те не биха могли да бъдат облечени отново, и да разпространяват злостните си пипала„

Франц не знаеше какво са пипала и за това получи образи на същество със страховита глава, което живееше в широк водоем. Осем дълги гърчещи се крайници помага на съществото да се плъзга по пясъчните подводни дебри. Нов пулс от светлина достави съобщение само за Фантома.

- Ще изпълня покорно молбата ти, Миротворецо. – Фантома се поклони изкарвайки шлема си извън огъня и докосвайки го до земята.

Светлината се отдръпна, а огъня се разбушува. Разрастващ се, той погълна тялото на Фантома. Яростта му заплашваше да ослепи Франц, затова бронираните предмишници защитиха очите му. Няколко мига по-късно тъмнината възстанови територията си. Франц свали ръцете си и видя, че Фантомът се бе променил. Където преди бе стоял хилавия като плашило, почти човешки силует, сега се изправяше фигура изградена от сияйни мускули. Рамене, твърде широки, за да минат през вратата на гостилница, и ръце, дебели като бичи крака, стискаха меча на Фантома. Дрехите, които носеше сега, приличаха на парцали, неподходящи дори за присъствието на човека, който едва се побираше в селските им предели. Фантома направи няколко тренировъчни замаха с меча си, кимайки със задоволство.

- Прекрасно. Божествената сила на Миротвореца е похабена за някой нечист и незначителен последовател като мен, но предполагам, че сигналните огньове нямат право да се оплакват.

След тези загадъчни думи, Фантомът наведе глава и притисна ефеса на меча си към, вече огромния си, гръден кош.

- Няма да се проваля в тази задача, о Велики.

- Какво беше това? Какво ни се случи? – Франц попита без да успее да спре хаотичните си мигания.

Спомена за острието удрящо го в гърлото, продължаваше да държи мускулите му парализирани.

- Свещениците не ви ли учат на нищо за милосърдния Миротворец? – дълбокия и приятен глас на Фантома излезе от устата му, което накара Франц да се залепи за дървото.

- Ммм. Свещениците не идват до покрайнините вече. – каза Франц, слагайки ръка на гърдите за да успокой дишането си, но срещайки само твърдия нагръдник.

- Невъзможно. – гласът на Фантома бе гладък и смъртоносен колкото острието, което той току що бе прибрал. – Тяхното свято задължение е да просвещават всеки гражданин на Свещената Империя. Също така, те трябваше да са изпратили войници, който да се борят срещу бандитите ви.

- Добре, но те никога не са го правили. – Франц държеше на своето и повиши тон. – Вече ти казах, че никой не идва в покрайнините. Баща ми ми е разказвал, че земята е била по-благородна, когато дядо ми и прадядо ми са я обработвали, а сега едвам оцеляваме от нея.

Ръцете на Фантома се търкаха една в друга сякаш в опит да създадат искра за огън. Стъпките му напред назад бяха толкова устремени, че застрашаваха да изкопаят нова пътека под него.

- Тогава предполагам, че империята се е смалила след като отнех бронята и използвах магическите знаци за да освободя тялото си. – Фантомът каза, мислейки на глас. – Ако не друго, това поне обяснява богохулното ти отношение към мен при първата ни среща.

Франц нямаше представа какво означава да си богохулен и тъй като святата сила не бе тук за да му обясни, той съобрази по тона на Фантома, че въпросната дума не е хубаво човешко качество.

- Съжалявам за думите си. – Фантомът издаде звук, който звучеше като бърз вятър преминаващ през разпадаща се къща, което Франц прие за кашлица. – Нямах за цел да те обидя. Всъщност, трябва да се чувстваш удостоен. Свещениците биха те смятали за благословен, защото, ами, защото наистина получи благословия.  – Фантома разтвори широко ръцете си в жест, който излъчваше щастието на по-голям брат.  

- Ти получи свещено нареждане от всесилния Миротворец, дарителя на светлина и защитник на всяко живо същество. – Фантома коленичи отново и с разперени ръце, поклони главата си толкова ниско, че челото му докосна пръстта. – Пътуването ми изглежда близо до краят си и имаш благодарността ми за това.

След поклона, той се изправи, изтупа дрехите си и отново се изкашля със неприятния вятърен звук.

- Срам ме е да си призная, че все още не съм те попитал за името ти. Съжалявам. – той подаде свободната си ръка.

- Франц. – думите излязоха от устата му със скоростта на изморена птица.

- Мое удоволствие е да служа на Господ заедно с теб, Франц. – Фантомът постави ръката на гърдите и притисна ефеса на меча към сърцето си, все едно той беше свещен печат, след което се поклони с умела грациозност.

- Виждам, че все още си объркан. Казано просто, ние с теб току що разговаряхме с божеството, което ни предпазва. Създателят, притежаващ неограничена сила. Всемогъщия и божествен Миротворец!

Магическите знаци по Фантома грейнаха като самотен пламък в тъмна стая, а дрехите му бяха развеяни от силата на светлината. Доспехите реагираха, премествайки Франц по-близо. Все още във възторг от светлината, той се съпротивляваше разсеяно, но бронята не го послуша и продължи да го влачи напред. Франц погледна нагоре и си спомни сияйните обятия пълни с бездънно състрадание и топла безопасност. Споменът го изпълни с кураж и надежда за бъдещето.

Метала който го обвиваше се впи в плътта му, прояждайки кръв и кости докато не стигна до самата му душа. Там металът откри изстиващата жарава от скорошното събитие и заби студените си зъби в него. Франц задържа чувствата си, борейки се срещу тъмнината, която се опитваше да изтръгне последните частици вяра, които той притежаваше. След дълъг раздор, неизчерпаемата тъмнина сграбчи малкото останала му скъпоценна позитивност и я изтръгна. Съзнанието му бе захвърлено обратно в реалността като нежелан отпадък. Франц се върна там, откъдето беше тръгнал - коленичил на земята, лишен от всичко и безсилен да направи каквото, и да било по въпроса.  

- Агонията която усещаш е последствие на покварата, която сполетя предназначението на бронята. Благодарение на малко изкривяване в произведението на Светлодарителя, инструмента за мир бе превърнат в оръжие на отчаянието. Преди да получа бронята, тя беше просто средство, което поемаше Божията благодат, която съществува във всичко заобикалящо ни, и я използваше за да подсили уменията на човека обитаващ я. За да наруши този процес, Тъкача на мрак просто премахна ограничението на бронята, карайки я никога да не може да бъде наситена, независимо колко благодат успееш да възпламениш във себе си. Тя продължава да поглъща още и още, докато не изчезнеш напълно. – импровизираната маска на Фантома се разтресе заедно с гнева в гласа му.

Франц не разбра и половината от това, което чу. Единственото, което знаеше, беше, че му е сторено нещо лошо, нещо необратимо и злонамерено. Празнотата във Франц беше толкова огромна, че дори сълзите не идваха да го утешат. Погледна нагоре и видя Фантома да стои над него. Ръка в ръкавица потупа главата му. Нежният жест предаваше другарство, което никакви думи не биха могли да изразят.  Фантомът бе единственото същество, което можеше да разбере с болезнена запознатост, чувствата, които сега усещаше Франц.

- Свиква се. – каза Фантомът с глас оцветен от съкрушително разбирателство.

Премахвайки ръката си, той се върна обратно до първоначалната си позиция и седна на земята.

- Ако не искаш да бъдеш унищожен, трябва да отдадеш цялата си душа на вярата в Божията сила. Така бронята няма да се храни със плътта ти… – Фантома спря да говори за момент, а маската на лицето му се измести все едно идващите думи ще оставят лош вкус в устата му. – …а само ще поглъща твоята надежда.

Франц примигна няколко пъти срещу перспективата от безкрайно страдание.

- Колко дълго ще трябва да правя това? – той зададе въпроса, нищо че ужасния отговор се прокрадваше в уморения му разум.

- До последният ти миг. – отговори Фантома и държейки ефеса на меча с две ръце, го заби надълбоко в земята пред него. – Опитай да поспиш. Аз ще нахраня бронята, докато се възстановиш достатъчно за да можеш да издържиш до края на пътуването ни.

Франц облегна гърба си на дървото зад него, взирайки се в пламъците. Умът му се олюляваше от случилото се през последният ден. Обвитите в сенки дървета около тях изглеждаха сякаш се навеждат към него, стремейки се да го накарат да сънува един последен и безкраен сън. Той заспа моменти след като си помисли, че никога не би могъл да си отпочине в такава ужасна ситуация.  

Едно примигване сън по-късно, Фантомът го разбуди.

- Ставай. Разсъмна се, а ти си достатъчно отпочинал. От тук нататък аз ще водя. Твоята работа е да не заспиш докато проклетията те влачи след мен.

Франц примигна и отвори уста, за да зададе въпрос, но бронята го прекъсна, като се изправи сама. Фантомът излъчваше силата, която наричаше благодат, а бронята го следваше с нетърпението на улично куче, което се кани да получи неизядена храна. Франц се опита да се отдръпне назад или да се мести по свое желание, но бронята не помръдваше. Фантома направи крачка, която доспехите повториха. Пълната загуба на автономия ядоса Франц много повече от колкото очакваше. Опита се да направи това, което му беше заръчано снощи, и да си спомни за срещата си със светлината. Тялото му се отпусна и му олекна. Силата която той успя да сътвори днес не можеше да се мери с това, което бе постигнал през нощта и съответно, бронята не реагира, не омекна, и най-странното от всичко, не се хранеше. Той предположи, че Фантома е знаел, че няма как да създаде достатъчно благодат и да бъде готов за поход толкова бързо, за това е била създадена каишка от благодат, с която да бъде дърпан по пътя. Стискайки зъби, той преглътна бодливите думи, които се канеше да изрече и се остави да бъде издърпан напред.

Дърветата около тях оредяха и скоро те стъпиха извън гората, оказвайки се в подножието на планина. Същата планина, която им беше показана в снощното видение. Фантома започна да се катери, влачейки Франц нагоре.

- Защо бяхме изпратени тук? – Франц попита докато склона под краката му ставаше по-стръмен.

- Моята посока винаги е била към напуканата планина. – Фантомът отговори с разсеян и равен тон.

- И аз съм чувал хора да наричат планината така, но нямам представа защо. Ти имаш ли? – Франц бе смаян колко отчаяно се вкопчи в идеята за потенциален разговор.

Следващите няколко секунди, Фантомът запази мълчание. Главата на Франц се плесна в горния ръб на нагръдника му, а мисълта да прекара следващите часове в мълчание го обезвери отвъд всякакви граници.

- Наричат я така, защото билото, което означава самия връх, е като гигантска дупка, от която от време на време се излива разтопен камък.

Франц беше благодарен за простото обяснение, което дори и той можеше да разбере. Усмихвайки се, той осъзна, че е много по-близо до Фантома от преди. Пътя нагоре не беше достатъчно труден за да изисква такава близост. Той се ококори, докато бронята полетя към Фантома, който умело се отмести и извади меча си.

- Съжалявам, съжалявам. – Франц се опита да размаха ръце за да покаже искреността си, но доспехите останаха в приклекнала позиция и готови за ново нахвърляне.  – Не я контролирам аз!

- Знам. – безплътния глас на Фантома прогърмя и той атакува.

Бронята се премести, за да блокира с ръкавиците. След като нанесе удар с острието, Фантома се измести и използвайки тока на обувката си, се извъртя около Франц за да нападне отстрани. Доспехите използваха ръка за да спрат обезглавяващото разсичане. Фантома отскочи назад и изравни меча с главата на Франц.

- Ще се опитам да стигна до върха без да те убивам. – каза той и магическите му символи светнаха с по-силна светлина, която премина през плата на дрехите му, карайки ги да блестят като злато. – Ако не съумея, знай че имаш най-дълбоките ми извинения.

Фантома атакува отново и след това се устреми назад. Бронята го последва, а кожата на Франц се търкаше в метала ѝ като зъб стържещ зъб. Фантома нанесе още удари, които бяха достатъчно силни да накарат бронята да спре и да се поправи използвайки погълнатата благодат. Въздуха около тях се разреди и на Франц вече му беше трудно да диша. Фантомът отново стана по-ярък и следващия му удар разсече нагръдника на Франц. Докато сиянието намаляваше, Франц забеляза, че Фантомът се е смалил. Бронята едвам се сдържаше от наслада. Тя накара Франц да коленичи като диво животно  и да атакува. Този път тя се придържаше близо до Фантома, хранейки се с благодат дори и когато не удряше. Защитните замахове на Фантома ставаха все по-слаби, а Франц започна да вижда неща в ума си. Картини на отминал живот принадлежащи на благочестив мъж. Мъж на име Леон.

Мъжът бе обучаван да бъде свещен войн. Свещениците го бяха научили как да обуздава Божията благодат във себе си и да я насочва в посока, която да бъде от полза, и помощ на тези, които не могат да защитят себе си. Леон облече доспехите и неговите битки с шампиона на тъмнината започнаха. Когато черната празнота се разпространяваше, Леон беше там да я отблъсне. Със всяка победа, неговата благодат ставаше по-силна и скоро, той се превърна в човека, който е достатъчно силен да наклони везните в божествената битка. А това бе нещо, което тъмния Бог не можеше да позволи, и за това бе задействан план. План, който изискваше самия шампион на тъмния Бог да жертва себе си. Неговата злонамереност и смърт се превърнаха в последните нужни съставки за промяната на бронята на надеждата. Артефакт, създаден от Миротвореца никога не би могъл да бъде лесно повлиян и дори това да е възможно, въздействието не можеше да е голямо, но Тъкача на мрак никога не е действал със широки щрихи. И така, основното качество на доспехите бе променено, така че шампиона на Миротвореца да е безполезен. При липсата и на двата шампиона от игралната дъска, партията можеше да започне отново.

Франц видя всичко това едновременно с наближаващия връх. Колкото по-нагоре отиваха, толкова по-трудно му ставаше да диша. Скоро, всеки негов дъх се изтръгваше от гърдите му. Удари валяха по него, докато въздуха се разреждаше. Още спомени избухнаха в ума му.

Леон се завърна като по-голям герой от всякога. Той бе победител над злото! Последваха паради и банкети, и тъй като благодатта вътре в него намаля, бронята започна да се храни от всеки, който беше наблизо. Леон не забеляза това, докато не се опита да я свали на следващия ден. Опитите да свали част от нея, я накараха да се прилепи към кожата му по-здраво. Леон дръпна със всички сили, отделяйки горния слой на кожата при опита. В отговор, бронята захапа душата на Леон, изчерпвайки неговата благодат. Той изпадна в паника и се заключи в покоите си. През следващите седмици той експериментира как да храни бронята. Някой дни използваше благодат, а други, плътта си. Най-добри резултати дадоха опитите с благодат, защото тя можеше да бъде създадена отново и дори загубата ѝ да беше сърцераздирателна, плътта му не можеше да бъде възстановена толкова лесно. След приключването на експериментите, Леон напусна покоите си и отиде да види своето семейство, и приятели. Говорейки с тях, той усети как бронята придърпва благодат към себе си от всеки достъпен източник, за това Леон държеше посещенията си кратки. Целта му беше само да ги види за последен път, преди да поеме на път и да направи, това което му се налага. Напуканата планина беше това, което хората наричаха близкия вулкан, и той щеше да се отправи натам. Оставяйки бележка, която гласеше да не бъде следван, той се отказа от всички свои връзки и се впусна в пустошта.

Предмишниците на Франц се вдигнаха пред лицето и той почувства удар, който избута цялото му тяло назад. Борбата им ги беше отвела почти до самия връх. Фантома Леон беше изчерпан. Дрехите му се развяваха, издавайки кухия звук на плат удрящ се в кости вместо в блестящите мускули дарени от Бог. Бойната стратегия на Леон отново се състоеше от пъргави движения. Скачайки във въздуха, той стовари меча върху главата на Франц.

Леон намери уединени пространства и започна да работи върху начин да се освободи от бронята. Преди да потегли, той взе със себе си древни текстове, в които се надяваше да намери отговора. Четейки ги, той попадна на обяснения как свещените магически знаци могат да бъда използвани като хранилище за благодат. Овладявайки ползата на знаците, той ги изписа по тялото си, но докато правеше това, бронята се възползва от възможността да пирува от плътта му. Надпреварата кой ще надделее започна, а крайният ѝ победител бе Леон, но за победата си той заплати най-високата въобразима цена. Тялото му бе сведено до костите, върху които лежаха блестящите знаци. Той успя да свали доспехите и загледа купчината метал на земята, най-сетне безжизнена, и неподвижна.  Триумфът му беше кратък, защото парче по парче, бавно и мъчително, бронята отново сглоби себе си във формата на човек. Лицето на Леон вече нямаше кожата нужна да изрази ужаса, с който той наблюдаваше препъващото се отвратително същество, което бе привлечено към неговата благодат и вече нямаше нужда никой да го обитава. Грабвайки бързо меча си, той започна да се сражава с бронирания фантом. Всеки негов удар позволяваше на доспехите да поглъщат благодатта, която изтичаше от него след всяко движение. Леон бързо осъзна, че ако продължава да се бори така, ще бъде похабен. Стратегията му имаше нужда да бъде променена. След няколко опита и грешки, той спря на метода да използва малки изблици на благодат за да атакува или да се придвижи в необходимата посока. Използвайки само на най-минимално възможно количество, позволи на Леон да обърне хода на събитията в своя полза. Сто години му бяха нужни за да усвои тази малка промяна в бойната техника. Сто години, които го заведоха от гората до руини и най-накрая до отдавна забравени гробища. Бавната струйка благодат поведе бронята след Леон и тя бе победена до изтощение. Изчерпани от битката, доспехите се сгромолясаха на земята и останаха така дълго време. Докато беше в това състояние, тя се хранеше с всякакви живи същества, било то преминаващи животни или дори растящата трева и близките дървета. Когато беше достатъчно силна, тя отново се издигаше, но това правеше и Леон. И така, те пътуваха през вековете по посока изгореният черен връх на планината.

Острата болка върна Франц обратно към борбата, където те двамата вече бяха на билото, а около тях се стелеше черен дим. Нещо се стичаше по стомаха му и поглеждайки надолу, той видя острието на Леон, потънало в плътта му. Припокриването на две реалности беше твърде много за Франц. Той усещаше болката, но беше безсилен срещу нея. Беше безсилен да направи каквото и да било наистина, затова реши да се предаде. Отказът му беше толкова силен, че бронята се обърка за миг. Леон извади острието и отряза единия крак на Франц. Падайки, той стана свидетел на следващото разсичане, което премина през другия му крак. Всеки път, когато острието го прорязваше, той усети топлина преминаваща през раната. Франц погледна надолу и видя, че раните му са запечатани. Леон пусна меча си и вдигна ръка нагоре. Преливащият лъч от благодат се създаде с блясък, след което се заби в рамото на Франц, притискайки го към земята. Цялата ръка на Леон увисна, когато магическите знаци по нея изчезнаха. Той вдигна другата си ръка, в която се появи нов лъч. Него той заби в другото рамо на Франц. Строполена на земята, бронята подскачаше нагоре надолу, опитвайки се да се освободи докато кристализираната благодат я държеше прикована на място. Двата светещи реда от знаци по ръцете на Фантома вече ги нямаше.

- Тук е краят на моето пътешествие, Франц. – каза Леон, а гласът му звучеше така, сякаш говореше от самите небеса. – Ти трябва сам да завършиш пътуването. – падайки на колене, той седна на бронята и накланяйки се напред докосна челото си до това на Франц.

- Винаги помни. – немъртвия глас на Леон звучеше като далечния тътен на скално срутване. – Само тези с добри сърца могат да използват от Божията благодат. Тези, които правят добро, никога не могат да бъдат грозни.

Думите заглъхнаха и Леон изчезна. Костите, които бе обитавал до този момент, паднаха върху Франц като купчина пръчки. Бронята продължаваше да се мята, разхвърляйки останките на Леон наоколо. Франц се опита, и успя, да вдигне ръце, докато бронята беше твърде заета в опитите си да изяде вкараните в нея лъчи от благодат. Леон беше оставил лъчите там и Франц знаеше точно каква е тя. Той стисна светлината между двете си длани и благодатта се втечни, след което се придвижи по ръцете му към раменете. Радвайки се, доспехите започнаха да поглъщат пиршеството. С ръцете си под контрол, Франц се хвана за каменистата земя и се повлече бавно към близкото дефиле, което бълваше топлина, и черен дим. Всяко издърпване донасяше повече топлина и по-малко въздух за дишане. С очи и гърло в агония, Франц се довлече по-близо, а решимостта му да не бъде безсилен растеше. Пропастта светеше в червено и въпреки няколкото припадъка от горещината ѝ, той най-накрая стигна до там. Там където животът му щеше да приключи, черен и горещ като въглените на горящ дом. Оставайки без повече глътки въздух, Франц за последен път се придърпа по земята и падна през ръба в очакващата го червена паст.

Горещината изпепели устните и носа му, а после накара очите му да изврят. За него вече нямаше болка, а само бързо наближаваща развръзка. В момента, в който съзнанието му започна да се замъглява, тялото му беше спряно. Нежната прегръдка от предишната нощ го обхвана. Той отвори вече изцерените си очи, за да види как от небето пада конус от сила, която го придържаше във въздуха. Горещината, отровния въздух, както и бронята, вече ги нямаше. Франц погледна назад и видя същество с изпити черти, обитаващо доспехите. То нямаше устни, нос или уста. Франц осъзна, че само преди малко той е бил това жалко същество. Той беше умрял в бронята, но Миротвореца беше прехвърлил съзнанието му в това тяло. Когато раздвижи ръцете си, Франц видя мускули, където преди ги нямаше, и крака. Той имаше крака! Движейки чисто новите си ръце по здравите си крака, сърцето му се издигна до непредполагани висини. Миротвореца отдръпна силата си, а Франц се приземи с леко поклащане. Измъквайки се бързо от смъртоносните изпарения, той събра всички кости на Леон, които можеше да носи, и се затича към ръба на билото. Поемайки няколко глътки чист въздух, той се върна и взе другите части на Леон. Носещ останките на свещения войн и неговия меч, Франц започна прехода си към столицата на Империята.

След като достигна целта си, той чиракува при ковач, а след това изучаваше изкуството на металургията. Франц никога не проговори на духовниците за срещата си с Леон или за случилото се. Предразполагайки се със Светата църква, той работи усърдно, за да получи нейното признание, и след като постигна това, поиска възможността да създаде паметник. Паметник възхваляващ върховния боец на Бог. Франц наричаше скорошното си увлечение по Леон божествено вдъхновение, надявайки се, че малката му лъжа няма да предизвика бързото възмездие на Миротвореца. Нито една светкавица не падна върху Франц и той успешно завърши работата си, поставяйки я на малък, пищен хълм в покрайнините на града. Там тя стои и до днес. Сив постамент, на който е седнал лъв, а под краката му е прикрепено майсторско „копие“ на меча на Леон с изписаните думи:

Лъвското сърце на империята.

Всяка година в деня на битката, решила съдбата на света, паметникът винаги се огрява от яркото слънце, а лъчите падаща светлина карат меча на героя да блести със страстта на отминали шампиони.