Любовно изпитание
Силна магическа енергия разкъса портал в средата на прашния и изоставен площад. Първо се появи строен женски демон, следван от две фигури, грубо съизмерими с големината на мъже, а зад тях бе грамадна десетметрова маса от движещи се мускули. Четирите демона се отдалечиха на няколко крачки от портала и зачакаха на оскъдния площад, заобиколен от порутени дървени къщи.
- Не забравяй плана. - каза мъжкия демон отляво на женския. - След като демонстрацията на силата ти приключи, те ще се изсипят в гащите си. Някой със сигурност ще се поддаде и ще опита да направи ход срещу теб.
- Разбрано, чичо. - отвърна женската, без да го поглежда. - Аз ще изпълня целта си.
- Добро момиче. - каза чичо ѝ с острозъба усмивка.
- Момиченце, не забравяй да оставиш малко и за мен. - изръмжа гигантското същество, което се извисяваше зад нея.
- Разбира се, учителю Крекс. Ще направя всичко възможно да не ги унищожа прекалено бързо. -заговори тя с тон подсказващ, че няма да направи нищо подобно.
Грамадната маса на Крекс се премести напред, но фигурата отдясно вдигна обсипана с пръстени ръка, спирайки всяка заплаха, която представляваше съществото.
- Почти са тук. - каза властната фигура, като размаха покритата си с разкош ръка. - Момичето може да те унищожи само с мисъл в този момент, Крекс, така че запази заплахите си за по-късно. Това е начинание, което целия ни вид предприема от няколко века насам, и няма да ти позволя да го провалиш на самия му край. Джема, дръж гърба си изправен, а главата високо вдигната. Не показвай слабост пред по-нисшите си.
- Да, татко. - Джема стисна челюст и изправи брадичка си.
Тя наблюдаваше как хората пристигат на площада, разпръсквайки се като насекоми.
Рог вървеше във средата на плътната военна формация. Погледът му падна върху гигантското същество в задната част на групата демони. Размерите на нещото го накараха да се спъне и преди да падне, той успя да се хване за бронираната наметка на най-близкия войник.
- Съсредоточи се, момко! - подкани го куцащ мъж в роба.
- Извинения, магьоснико. – каза Рог и потърка тила си, където светлорусата му коса ставаше по-тъмна, сякаш облизана от пламъци.
- Подготовката е направена, така че от теб се изисква само да повредиш това нещо. - заговори набит мъж зад гърба на Рог. - За останалото ще се погрижим ние, момче. - дълбокият му глас прозвуча като ехо, което се изкачва от дъното на кладенец.
Рог очакваше в гърдите му да се раздвижат емоции, когато на стария площад имаше демони, а не бе празен, както при всяко предишно посещение. Мислеше, че ще се уплаши както в началото на обучението си преди почти десет години. Страха от младите му години беше изчезнал, изкован до нищо, благодарение на мъжа с изкатерващ се от кладенци глас. Рог имаше големи надежди да изпита гняв, но червеникавият пламък не разпали огън в гърдите му. Това, което почувства, беше интерес към по-ниската женска фигура пред високите демони. Приближавайки се, той зърна чертите на лицето ѝ. Високите, царствени скули, ярките, любопитни очи и извитите назад рога на главата ѝ, които я правеха да изглежда едновременно опасна, и екзотична.
- Хвана ти окото, нали? - каза пищно облечен мъж, който сръчка с лакът ребрата на Рог. - Много мъже мечтаят да бъдат с красива жена в последните си дни. Животът е красив, а и смъртта може да бъде също, ако до теб е толкова прекрасна жена, нали?
- Това не е жена, лорд Вандия. Това е демон. - каза Рог, докато се приближаваха към съществата от друг свят. - И освен това тя може да е просто възпитател, а не истинския шампион.
- Моля те. – изсмя се Вандия и погледна Рог изпод вежди. – Научил съм те по-добре от това.
Той продължи с мелодичния си глас. - Това, което знаем за демоничното общество, сочи, че то функционира като нашето, а младата госпожица демон изглежда приблизително на твоята възраст, така че бих заложил добри пари, че е техния шампион. Погледни самообладанието ѝ, начина, по който е настръхнала и готова за битка.
Рог кимна в знак на съгласие, докато оглеждаше жената демон. Няколко сантиметра по-ниска от него, с атлетично телосложение, тя носеше обикновени, удобни на външен вид кафяви обувки и тъмни панталони. Блузата без ръкави показваше тренираните ѝ и добре очертани мускули на ръцете. В деколтето ѝ нямаше никакви бижута. Черни лунички се спускаха от яката на блузата по страните на шията и нагоре към тила ѝ. Лицето ѝ беше твърде ъгловато за вкуса на Рог, но без съмнение беше красива, по стандартите и на двата вида. Устните ѝ останаха заключени в линия, която не показваше никакви емоции. На носа ѝ имаше няколко от онези тъмни лунички, но те бяха много по-слабо изразени. Проницателни, виолетови очи го изучаваха, продължителният им поглед накара Рог да се притесни как върви, докато едва не се спъна на равна и павирана земя. Последното нещо, което привлече вниманието на Рог, бяха рогата ѝ. Те започваха на няколко сантиметра зад линията на косата, извиваха се назад хоризонтално, а към края си се стрелкаха право нагоре към небето. Черната коса се развяваше около заплашителните шипове и стигаше на три сантиметра под ушите ѝ. Останалите от групата ѝ бяха оплели косите в рогата си, създавайки сложни и трудно разбираеми форми. Без съмнение, това беше модата в света на демоните, тъй като дори гигантското чудовище зад нея имаше груби плетеници от сива коса, които се извиваха по рогата му.
- Престани да бърбориш, Вандия. Отвличаш вниманието на момчето. - намеси се мага. - Не се оставяй да те заблуждава съблазнителната красота, иначе няма да успееш да направиш и единственото нещо, за което си полезен. А ти, Вандия, защо си облечен като уличен изпълнител? Това е свещено и официално събитие.
- Съдейки по избора ти на облекло, маг Дран, не бих останал с такова впечатление. - Вандия погледна през рамо към много по-ниския мъж. - Що се отнася до това защо съм облечен така, отговорът е - бих искал да изглеждам добре, когато умра. И ако това стане днес, надявам се, че мръсните демони имат поне капка разбиране за модата, за да мога да бъда обявен за най-добре облечения труп.
Рог се опита да потисне смеха си, но той се изтръгна и разнесе през счупените прозорци на заобикалящите ги къщи. Въпреки ситуацията и изгледите за оцеляване, той беше тук по собствена воля, и смъртта му не би била проблем. Демоните стояха неподвижно, чакащи Рог и останалите да пристигнат. Близо до тях, дори и толкова непосветен в магията човек като Рог забеляза суровата пулсираща сила, идваща от демоничната жена. На дясната си ръка той носеше магически инструмент под формата на рицарска ръкавица. Доспехите бяха наситени със силата на всеки жив магьосник в империята. Нейното предназначение беше да осигури защита срещу магически атаки на пълен лаик. Рог сравни аурата, която се излъчваше около демоничната жена, с нищожното бръмчене, което произвеждаше неговата ръкавица. По отношение на мощта, страната на демоните приличаше на гигантски, червен вълк, който преследва плячката си. Докато инструментът на ръката му беше като малко зайче, което е на път да бъде разкъсано на парчета в рамките на един плитък дъх. Рог погледна към маг Дран. Лицето на мъжа беше бяло като облак. Веждите на Рог се извиха нагоре при изкривеното от ужас изражение, изписано на лицето на мага. Обръщайки се напред, Рог срещна очите на жената.
Джема се вгледа в шампиона на човеците. Той беше широк като вратите на близките дървени къщи и с една глава по-висок от нея. Имаше къса руса коса, която променяше цвета си до изгорено оранжево отстрани. Кожата на тила му беше розова и червеникава, сякаш наскоро изгоряла. Лицето му беше дълго и тясно, бузите малко вдлъбнати, а очите, макар да показваха жива искра, когато се смееше, бяха уморени, и мрачни. Беше чисто избръснат и облечен в сложно гравирани доспехи. Обемни нараменници, изписани с укрепващи руни, покриваха раменете му и продължаваха надолу по горните, и долните ванбрекети, които предпазваха бицепсите, и предмишниците. Жалкото извинение за наситен с магическа енергия предмет на дясната му ръка почти накара Джема да се засмее. Спомняйки си напътствията на Крекс никога да не подценява врага, тя продължи огледа. Освен жалкото количество енергия, което ръкавицата излъчваше, тя не усети нищо дори леко заплашително, така че трябваше да се притеснява само от човека в доспехите. Призовавайки силата в себе си, тя се вгледа в очите му. Беше тъжно, че ще трябва да го убие, защото не беше неприятен за гледане.
Бащата на Джема излезе напред и заговори.
- Приветствие, омразни враже. – очите му гледаха стареца зад шампиона на хората.
- Приветствие, омразни враже. - отвърна Дран и гласа му изскърца.
- Това е нашия шампион, най-силния сред нашите редици. – царственият демон махна с ръка към жената и продължи. - Според правилата на древния пакт, сега тя ще покаже силата си. Тъй като нашият вид очевидно е по-силен, на вас се пада да изберете характера на борбата, в която ще се състезават шампионите.
Демонът говореше на общия език в неговия аристократски вариант. Този, който бе запазен за онези, които се разхождат по улиците на човешкия свят с вирнат нос във въздуха. Гърдите на Рог се издигаха и спускаха по-бързо. Дълбока омраза към демона изпълни дробовете му, изгаряйки го отвътре. Той презираше демона не заради расата или намеренията му, а заради отровния маниер на превъзходство, който го обгръщаше като невидим, пагубен саван. Ако това беше шампионът, юмрука на Рог щеше да разбие самодоволното му лице и с едно импулсивно действие щеше да обрече на гибел цялата човешка раса. Поемайки дълбоко дъх, той успокои мислите си.
- Продължавайте. - заекна Дран и се върна назад с бързината на маг първокурсник.
Водачът на демоните сигнализира на шампиона с рязко движение на отпуснатата си китка. Жестът беше зареден с толкова много отегчение, че Рог трябваше да свие здраво юмруци, за да не се хвърли към него. Жената направи уверена крачка напред и вдигна двете си ръце. Воят на вятър започна да обикаля около събралата се тълпа. Бързо набирайки скорост, той скоро стана почти ураган. Дъските на старите къщи застенаха и се счупиха под напора на задаващото се бедствие. Малката група демони остана неподвижна, докато всички хора се втурнаха към центъра на демоничната буря. Къщите се огъваха под оглушителните разрушения. Вратите, остатъците от прозорците и дъските им се въртяха с дива енергия. Силата, която се завихряше около Рог, нарасна до такива висоти, че бронята му беше единственото нещо, което го предпазваше от припадък. Ръцете на жената се разтрепериха, когато вятърът се ускори и летящите отломки се превърнаха в прах. Изтритите къщи закриха слънцето, оставяйки само две точки виолетова светлина да блестят в красивото око на бурята. Рог срещна лилавия поглед и не отмести очи, когато жената престана да призовава страшните ветрове, и започна да прибира къщния прах, оформяйки го в голяма, плътна топка над главата си. След като топката бе създадена, тя я спусна в дланта на дясната си ръка и я задържа там с чиста сила. Рог беше виждал как магията повишава физическия потенциал на някого, но това беше абсурдно. Дори и с оскъдните си познания, Рог знаеше, че за създаването на толкова могъщо същество са нужни години то да бъде излагано на невъобразими количества магия. С пълна яснота разбра, че жената демон е ходещо оръжие за масово унищожение. Тази мисъл го накара да се усмихне. Жената прие това като предизвикателство и хвърли огромната топка зад гърба си. Тя се приземи на няколко метра от все още отворения портал към демоничното царство.
Приземяването накара повечето от тях да паднат на земята. Жената демон отново започна да набира сила. Този път Рог наистина се почувства като пред припадък. Един от маговете, които Дран доведе, се срина на земята. Докато старшият маг коленичи, за да го огледа, друг от учениците му вдигна ръце и призова силата, създавайки магическа блокада около портала. На устните на демоничния водач се разля лукава усмивка.
-Действай. - каза той, като протакаше думата с видимо удоволствие.
Поведението на демоничната жена се промени за част от секундата. Решителността ѝ отслабна, а светлината в очите ѝ помръкна, напомняйки на Рог за собствения му уморен поглед, който се взираше в него от повърхността на водата в кофата, която използваше след тренировка. Вярвайки на интуицията си, че тази жена е различна, Рог направи своя избор. Видя само как раменете ѝ се придвижиха леко напред, преди да изчезне. Вече в движение, металната му ръкавица стигна навреме, за да защити гърлото на младия маг. Тъмнопурпурните пръсти на жената се впиха в метала. Тя премести само окото си, за да погледне Рог, а той забеляза, че двата протегнати пръсти на другата ѝ ръка са насочени към корема му и бавно се издигат нагоре.
- Това беше ли разумно, шампионе? - попита тя, а пръстите ѝ спряха да се движат, когато се изравниха със сърцето му. - Да пожертваш този ценен магически инструмент в името на един живот? - краищата на устните ѝ се повдигнаха в ехидна усмивка.
- Извинявам се за поведението на моя спътник, лейди... - гласа на Рог секна, когато ръкавицата се пропука под силата на женските пръсти.
- Лейди Джема. - каза тя и прибра двата си пръста заради дивите енергии, които усети да изригват около тях.
Джема престана да бута и отпусна тялото си докато не се върна в изправено положение. Навсякъде около тях небето започна да бръмчи и вибрира с бавен и равномерен ритъм. Рог видя само отблясъци от новодошлите, но усети първичната им сила в най-дълбоките части на мозъка си. Духовете, които оценяваха конкурса, бяха пристигнали. Усмихвайки се, Рог коленичи. Животът му беше спасен, засега.
Преди да склони глава, той хвърли поглед към блясъците. Различни по форма и големина, те изпъкваха през тънкото сияния между тази реалност, и тяхната. От фантастичните им и многоцветни форми той получи болки в очите, макар че имаше само части от секундата да ги зърне.
- Велики духове! - дрезгавият глас на Дран накара Рог да трепне. - Благодарим ви, че ни благословихте с присъствието си. - той довърши поздрава си и се спусна на колене, като почти вкопа челото си в земята.
- Уважаеми съдии. - казаха Рог и Джема почти в един глас.
Хвърляйки поглед към Джема, той видя как тя наведе глава напред и разпери широко ръце, сякаш вдигаше рокля. Макар жестът да изглеждаше доста неучтив, Рог все пак неволно затаи дъх при вида на грациозните ѝ движения.
- Велики духове. Благодаря ви, че присъствате на този дългоочакван ден. - каза бащата на Джема, надигайки се от много по-дълбокия от на дъщеря си поклон. - Вярвам, че видяхте провокацията на човеците, затова моля да ни позволите да се погрижим за тях с голяма бързина.
- Стой. - каза глас, неизмерим като самото небе. - Знай мястото си, смъртни! Ние сме тук, за да съдим, а не да сме част от жалките ти машинации. - гнева на гласа накара Рог да сведе глава от страх.
Всякакви мисли да хвърли потаен поглед към говорещия бяха унищожени като нощта, прогонена от светлинни лъчи. Все пак той долови как бащата на Джема се поклони дълбоко още веднъж и се отдръпна към спътниците си.
- Рог, шампион на този свят. - отново заговори небето. - Ти защити ближния си дори с цената на живота и ценното си оръжие. Ако пожелаеш, можеш да поискаш допълнително време, за да може твоят свят да възстанови загубения актив.
Рог склони глава почти до земята, а по пътя нагоре погледна назад към Джема, чиито очи бяха втренчени в него.
- Няма нужда, велики духове. - каза Рог със спокоен глас, защото бе решил да рискува и да повярва на предчувствието си. - Имаше просто недоразумение между нас, но нищо, което би дало основание предизвикателството да бъде отложено. Моля, продължавайте да ни предоставяте ценната си мъдрост и надзор.
За няколко мига, небето вибрира и се размести, след което отново проговори.
- Така да бъде. Според желанието ти, предизвикателството може да продължи. Назови какво ще е състезанието, както е правото на твоят свят.
- Благодаря ви, милостиви духове. - този път Рог се поклони не толкова дълбоко и се изправи на крака. - Бих искал състезанието да не бъде свързано с насилие и разрушение, затова избирам нашето бойно поле да се проведе на терена на терена на състраданието. Губещ ще бъде първия участник, който покаже, по физически начин, истинско разбиране или привързаност за своя противник. Що се отнася до мястото, където ще се състезаваме, днес в нашия град се провежда ежегоден фестивал за млади двойки. Предлагам да се състезаваме там. - той сведе глава във знак на почит и погледна към Джема, като ѝ се усмихна със зъби.
Джема намери това за забавно. Дясната ѝ вежда се изви, а устата ѝ се усмихна самодоволно.
Аз съм майстор на всяка дисциплина, която той би могъл да назове! Какво си мисли, че прави този нисш човек?
На глас не каза нищо и също наведе глава. Силата, която притежаваше в себе си, беше толкова голяма и необятна, че се чувстваше почти неудържима. И все пак, това не ѝ попречи да хареса изобретателността на човека. Благодарение на рискования залог, той успя да увеличи шансовете си със значителна степен. Вероятността същество като Джема да загуби беше неизмеримо малка, но сега тя не беше нулева.
- Приемам. - вдигна глава Джема.
Погледа на баща ѝ успя да извърши подвига да съдържа във себе си неодобрението на цяла една раса. Лявата ръка на Рог почеса дясното му рамо. Дори стоенето в близост до този поглед изпълваше главата му с безпокойство. Вандия го избута настрани и се приближи до Джема.
- За мен е удоволствие да се запозная с Вас, лейди Джема. - той се наведе, докато горната част на тялото му не беше успоредна със земята. - Аз съм лорд Вандия, скромен учител на нашия шампион.
Дясната му длан се обърна към небето и застина над главата му в очакване на Джема да постави своята отгоре. Тя го направи и Вандия я придърпа към себе си, като постави нежна целувка точно над ноктите ѝ. Джема познаваше достатъчно човешкия етикет, за да разбере, че този жест означава, че мъжът в многоцветния костюм ѝ оказва възможно най-голяма почит за непознат.
- Удоволствието е взаимно. - тя постави свободната си ръка кокетно на гърдите.
Учтивият поздрав я разклати за моменти, карайки стоманеното ѝ изражение да се смекчи. Изправяйки се, Вандия се усмихна на неудобството ѝ.
- Може и да сте наш враг, но това не означава, че трябва да съм груб към елегантно привидение на красотата като Вас. - намигна той и отстъпи назад.
Рог се възхити на безупречното, както винаги, подбиране на правилния момент от страна на Вандия. След като ситуацията се разсея и погледа на бащата ѝ се смекчи, тя вдигна ръце.
- Възвишени духове, ако позволите? - косите ѝ се разклатиха във въздуха, движейки се като развълнуваните камшици на бързащ кочияш.
Бащата на Джема постави бариера пред него и спътниците му.
- Продължи. - отвърна небето.
Тялото ѝ се промени. Тъмночервената ѝ кожа придоби мек загар, черната ѝ коса стана ярка като обедното слънце, а пронизващите ѝ виолетови очи се притъпиха до ежедневното спокойно морско синьо. Рогата на главата ѝ изчезнаха, а луничките ѝ се превърнаха в снежинки от поръсено злато върху бледата ѝ кожа. Тя направи очевидната първа атака, като му се усмихна топло и приканващо с новите си розови устни.
- В името на духовете. – примирението в гласа на Вандия можеше да се усети на един континент разстояние. Той погледна Рог, потупа го по рамото, след което се отдалечи.
Рог изучаваше маскировъчното заклинание на Джема и макар да изглеждаше по-човешки, за него, тя не беше по-привлекателна, каквото беше явното ѝ намерение. Срещайки погледа му, тя осъзна, че желания ефект не е постигнат, и за най-краткия миг, лицето ѝ стана мрачно.
- Можеш ли да ме накараш да те видя както беше преди? - Рог се намръщи, а веждите му се сбърчиха от недоволство.
Главата на Джема се наклони леко назад и тя присви очи.
- Разбира се. - каза тя със закачлива усмивка на устните. - Виждам, че си ловец на екзотичното. В това няма нищо лошо. Искаш ли да добавя някакви разкрасения?
Вдигайки дясната си ръка нагоре, тя раздвижи всеки пръст напред-назад, което промени пропорциите на талията, бедрата и гърдите ѝ.
- Не е нужно. - каза той с усмивка, след което затвори очи. - Наистина бих искал да се състезавам с цялата ти същност, а не със външния вид, който току-що създаде. Начина, по който изглеждаше като пристигна беше страхотен.
Джема не очакваше да чуе това, а невинната физиономия, която Рог правеше, не ѝ помогна да запази спокойствие. Тя беше доволна, че демоните не бяха способни да се изчервяват.
- Готово. - каза тя, след като изключи Рог от действието на заклинанието. - Вече можеш да отвориш очите си.
Той го направи. Ъгълчетата на устата му останаха повдигнати.
- Както казах, страхотно.
Чертите на лицето му бяха достатъчно искрени и Джема не си направи труда да използва силата си, за да разбере дали лъже.
- Да тръгваме ли? - попита той и протегна дясната си ръка към градските порти.
- Да - кимна Джема, като гласът ѝ поддаде накрая. - Но ще ми вземеш шапка. - тя вдигна брадичката си, когато мина покрай него.
- Каквото ти трябва. - съгласи се Рог и последва противника си към града.
Следващите няколко минути вървяха мълчаливо, докато стигнаха до градската порта. Стражите поздравиха Рог, после хвърлиха погледи към Джема, без да си правят труда да прикрият развратните си изражения. Джема не им обърна внимание и просто продължи напред с уверена крачка. Очите ѝ се местеха от човек на човек и няколко пъти се издигаха към бретона на челото ѝ. Погледите им се срещнаха.
- Трябват ми само няколко минути, за да свърша една задача, и продължаваме.
- Първо шапката. - каза Джема, а устните бяха стиснати решително. - След това ще си избера тоалет, и тогава можеш да вършиш задачата си.
Тонът ѝ не оставяше място за дебати, затова Рог раздвижи брадичката си нагоре-надолу и направи остър ляв завой към най-близкия, доколкото му беше известно, магазин за дрехи. Няколкото къщи, които се извисяваха над тях, накараха Джема да обърне глава и да се възхити на гледката, докато използваше ловки заобиколни движения, за да избегне минаващите. Стигайки до магазина, Рог отвори вратата на Джема и я изчака да влезе.
- Добър ден, как мога да... - каза едно младо момиче и при вида на Джема тя спря на място толкова бързо, че очилата ѝ изхвърчаха от носа.
Улавяйки ги с лекота, Джема ги върна на лицето на момичето. След като ги настани на мястото им, тя прокара показалец си надолу по бузите на момичето, докато не достигна контурите на брадичката ѝ.
...да ви помогна? - най-накрая момичето успя да предаде поздрава си.
- Да, първо, дайте на спътника ми тук нещо стилно, за предпочитане тъмносиньо или черно. - Джема говореше с такава увереност, че Рог можеше да се закълне, че е една от аристократичните дами на града. – Бързо, моля. - тя добави, като наклони глава и се усмихна благосклонно на момичето.
- О-о-о, разбира се. - каза момичето, като направи крачка назад и удари кръста си в плота.
Тя се притисна към ръба, докато не успя да се обърне и да потегли, за да изпълни задачата. Веждите на Рог се повдигнаха в мълчалива изненада, след което той започна да сваля обемистите си брони, омагьосани с магия. Две части от бронята остави на близкия стол, който изскърца от натоварването. Решавайки да не рискува да повреди нещо, Рог постави всяка част на различен стол. Защитния налакатник за дясната ръка остави на земята, защото използваемите мебели свършиха. Като се обърна, видя, че Джема изучава два чифта костюми. Ръката ѝ премина през плата на този в наситено черно. Избирайки него, тя кимна. Момичето се запъти към Рог и му го подаде.
- Каквото пожелае дамата, донеси ѝ го. - каза той и ѝ показа сребърна значка с жезъл и меч, които разбиваха чифт демонични рога. - Аз работя за шампиона. Той ще покрие разходите. - иронията го накара да се усмихне.
- А, добре, разбира се. - каза момичето, сякаш едва сега си спомни, че някой с поведението на Джема трябва да плаща.
- Тогава ще се поглезя малко. – палавата усмивка на Джема разкри блестящи зъби. - Хайде, мила, покажи ми къде са ви шапките. - тя подкани момичето, което направи няколко хипнотизирани крачки, докато стигне до Джема, след което двете изчезнаха.
Рог беше сигурен, че Джема не би направила нещо, на който и да било освен него, затова отнесе дрехите в ръцете си до най-близката съблекалня. Вътре, още с обличането на панталоните, той започна да се бори да завърже висящият, бродиран в дрехата колан. След като разгада метода, облече чисто бялата риза, а след това и проветривото черно сако. В него също имаше няколко златни парчета плат, които висяха като пипала. Рог се занимава с тях около минута и след като не откри логична причина за съществуването им, се отказа и излезе от съблекалнята. Джема беше на няколко крачки от него, нахлузила тъмносиня, широкопола шапка. Поглеждайки го изпод нея, тя му се усмихна уверено. Рог определено не беше готов да види Джема облечена толкова отлично. Простият ѝ и практичен ансамбъл бе изчезнал. Сега носеше тъмносиня рокля, която изглеждаше прекалено голяма, така че трябваше да бъде увита около нея и завързана на талията със светлосин колан от плат, който стоеше като панделка на подарък. Подгъва на роклята се спускаше свободно и показваше коленете, и мускулестите ѝ прасци.
- Такива са глупчовци, нали? - каза тя на младото момиче и двете се споделиха с пълно разбиране.
Джема се обърна обратно към Рог и направи необходимите две крачки, за да стигне до него, тогава хвана пипалата на костюма му и направи нещо близко до магията с ръцете си, за да ги върже заедно. През цялото време така и не погледна какво прави, защото беше наклонила глава назад, държейки ръба на шапката далеч от очите на Рог, докато нейните останаха втренчени точно в тях. Тя премести двете си ръце до раменете му, избърсвайки въображаем прах, след което направи голяма крачка назад, оглеждайки го.
- Перфектно. Взимам го. - каза тя, кикотейки се на момичето, което се присъедини колебливо, а бузите ѝ поруменяха.
Рог стисна челюст и хвърли поглед пълен с копнеж към бронята си. Въздъхна и се отправи към вратата, където го чакаше Джема.
- Някой ще дойде да ги прибере. - направи жест с брадичката си към разхвърляния метал. – Вероятно. – добави той с по-тих тон.
- Хей, почакай. - повиши глас момичето, когато Джема излезе покрай Рог. - Вероятно?
Той затвори вратата и тръгна в посоката на задачата си. Този път Джема привлече значително по-голямо количество погледи от хората на улицата. Подгъва на роклята ѝ се спускаше около нея, докато крачеше, а шапката ѝ придаваше загадъчност. На Рог му се наложи да избута няколко души, защото застанаха на пътя му, зяпайки я. Джема се наслаждаваше на вниманието, като при всяка възможност се усмихваше безупречно. Минаха десетина минути от тази импровизирана модна демонстрация, когато стигнаха до уютна гостилница, сгушена между две по-големи и по-нови къщи. Рог отвори вратата и изчака Джема, след което я последва.
В гостилницата всички погледи се спряха на Джема, която отиде до една свободна маса наблизо и седна с безпроблемна елегантност. Рог забеляза, че е сменила обувките, и макар че те все още бяха практични, и ниски до земята, каишките, които минаваха по цялото протежение на стъпалото и нагоре по глезена, допълваха добре роклята. Оглеждайки се за Уенра, сърцето на Рог прескочи, когато разбра, че всички в широката трапезария са вперили очи в Джема. За миг си помисли, че я виждат както той, но като се вгледа по-внимателно в гладните им погледи, видя похотливо пленение, а не първичния страх, който биха проявили, ако знаеха истината. Някой удари няколко пъти по плота на бара, което изкара Рог от моментното му вцепенение. Уенра излезе от задния вход, ръце побелели от брашно.
- Стига досажда, мръсно животно. - повиши глас тя на вече пияния посетител. – Ще ти донеса пиячката ей сега.
Поклащайки глава и мърморейки, тя започна да се обръща назад, но видя стоящия до вратата Рог и лицето ѝ грейна. Бързо се вмъкна в задното помещение и след десетина секунди излезе. Придвижвайки се около плота, тя срещна Рог в центъра на помещението. Уенра го прегърна през кръста и притисна лице в гърдите му. Той сложи лявата си ръка на гърба ѝ, а дясната около врата, за да погали тила ѝ.
Развързвайки ръцете си, тя погледна нагоре и попита. - Къде беше, момче? Не сме те виждали от дни! - строгият ѝ поглед се съсредоточи върху лицето му.
- Подготовка. Знаеш как е всяка година. - сви рамене той. - Съжалявам, че съм те притеснил.
- Пфу. – ръката ѝ избута настрана коментара му. – Ходихте ли вече до техния вход?
- Да.
- И?
- Нищо ново. - излъга Рог. - Все още няма следа от тях, както винаги.
- Слава на духовете. - Уенра сложи ръка на внушителните си гръден кош и въздъхна. - И така, реши ли най-накрая да заведеш някого на фестивала? – тя го погледна, подсмихвайки се, след което изразително премести очите си към момичето, което седеше зад тях и ги наблюдаваше.
- Да, нещо такова. - каза той, намръщи се, а десният показалец почеса чисто избръснатата му буза. – Нека ви запозная.
- И по-бързичко.
- Уенра, това е Джема. - каза Рог, като отстъпи встрани. - Джема, Уенра.
- Приятно ми е. - Джема дари Уенра с обезоръжаваща усмивка. - Съжалявам, но не съм чувала нищо за теб. - очите ѝ се стрелнаха към Рог, който повдигна двете си вежди и леко наклони глава.
- Мога да кажа същото. - отвърна Уенра, а очите ѝ оглеждаха Джема нагоре-надолу без никакъв срам. - Много си хубава, млада госпожице. - тя обяви, след което скъси разстоянието помежду им.
Преди Джема да успее да реагира, Уенра постави ръка от двете страни на талията ѝ. Джема беше толкова изненадана от ситуацията, че не направи нищо друго, освен да извие врат назад от изненада.
- Не си ли малко слабичка, скъпа? - Уенра бързо махна ръцете си и се усмихна на шокираното изражение на Джема. - Вкъщи не те ли хранят?
- Почти всеки ден. - отвърна Джема с нежна усмивка, а чертите на лицето ѝ омекнаха.
- Разбирам. - Уенра кимна с глава, сякаш схващаше напълно. - Е, тогава, кое е любимото ти ястие, с което да те почерпя, докато си тук? - тонът ѝ се промени от донякъде враждебен до любящ.
- Ние наистина нямаме...
Уенра отметна глава назад, заглушавайки забележката на Рог с гневна искра в очите си.
- Пиле, би било чудесно. - каза Джема.
Краищата на очите ѝ се отпуснаха, а ъгълчетата на устата ѝ показаха истинска емоция. Рог осъзна, че вижда първата искрена усмивка на Джема, откакто я познава.
- По специфичен стил или? - Уенра попита, след като обърна глава.
- Както и да го направиш, ще опитам с нетърпение. - Джема поклати глава настрани с голям ентусиазъм, активирайки отново чара си.
- Дадено. – Уенра намигна и почука по масата. - Седнете, седнете, седнете. - тя изчака да го направят, след което тръгна към кухнята.
- Тя е мила. - каза Джема, когато Уенра се отдалечи достатъчно за да не чуе.
- Да, така си е.
Изражението на лицето му показваше увереността на дете, което е довело приятел вкъщи, а родителите му не са направили разочарователно впечатление. Двамата седяха един срещу друг, без да казват нищо, в очакване на пристигането на храната. Няколко души видяха Рог и му помахаха, или минаха покрай него, и го потупаха по рамото. Някои се усмихваха криво и слагаха юмрук пред корема си, след което протягаха палец нагоре. Джема беше доста объркана от този жест и от начина, по който всички сякаш избягваха Рог, макар да беше очевидно, че той е харесван.
Новия фактор, който можеше да повлияе на това, беше Джема, затова тя попита. - Защо никой не те заговаря и ти показват палците си? И защо само мъжете го правят?
Рог постави длан върху лицето си и я прокара по бузите, и носа си.
- Те си мислят, че те ухажвам, затова стоят настрана и ми дават пространство.
- Но ти това правиш. - Джема наклони глава настрани.
- В известен смисъл, да. Но сега те просто правят цялата ситуация неловка. - отчаянието в гласа на Рог се виждаше върху посърналите му черти.
Той се свлече на масата, протегна дясната си ръка напред и опря брадичка на лявата си предмишница.
- Ами палците?
- Те изразяват възхищение и одобрение.
- За? – леко раздразнена, Джема повиши глас.
- Защото си много хубава. Те ми вдигат палци за да ме окуражат. Може ли да не го обсъждаме, моля те? –той разроши косата си, докато говореше.
- Разбирам. - Джема сви очи в недоверие.
- На кое точно не вярваш. - Рог се облегна назад.
- Не го мисли. – тя му махна с много горд жест на ръката. - Просто не очаквах, че ще започнеш да сипеш комплименти, преди да сме стигнали до самия фестивал.
- О, искаш да кажеш, както ти направи в магазина?
- Ах. - Джема сложи ръка на сърцето си и заговори със фалшива скромност. - Не сън виновна, че съм толкова очарователна. А от друга страна, все пак се състезаваме.
- Така е. - кимна Рог. - Но ако трябва да бъда честен, току-що не се опитвах да спечеля. Това което казах всъщност е истината.
Джема отново присви виолетови очи, чийто цвят бе подсилен от сините ѝ дрехи и шапка. Рог почувства, че това е добър шанс.
- Давай. Използвай магията си, за да разбереш. Сега си достатъчно силна, за да го направиш, нали?
- Мога да направя почти всичко, което пожелая, да. – тя фокусира острия си като бръснач поглед върху него.
Изражението ѝ остана неутрално, но Рог знаеше с кристална яснота, че начина, по който е формулирал въпроса си, е бил грешен.
- Не бих се осмелил да се усъмня в силата ти и не исках да те обидя. - той се опита да разведри обстановката.
- Разбирам. - погледът на Джема загуби опасния си блясък, но се задържа върху Рог, внимателно оглеждайки лицето му. - Е, в отговор на въпроса ти. Да, мога да определя дали казваш истината, или не, но това би било нарушение на условията на предизвикателството, които ти сам постави. Със сигурност не смяташ, че съм толкова глупава, че да използвам съкрушително количество магия, за да изтръгна информация от теб и да дисквалифицирам себе си, и своя вид? - дясната ѝ вежда се изви нагоре.
- Разбира се, че не. - Рог спокойно махна с дясната си ръка. – Давам съгласието си да използваш магия върху мен. Тъй като духовете наблюдават, те могат да потвърдят искреността ми и тогава ще видиш, че не лъжа.
Двамата участници получиха съобщение за решението на духовете и за миг заобикалящият ги свят блесна. Джема кимна, след което реши да изнесе малък спектакъл и да накара Рог да се откаже от своя, честно казано, обиден блъф. Тя сложи двете си ръце на масата и призова силата. Косата ѝ се отметна назад, а гостилница изчезна и се превърна в тъмна празнота. Нищото, което струеше от Джема, имаше цвета на звездно нощно небе, а лицето и рогата ѝ блестяха с червена мека светлина. Рог отлично знаеше, че тя разиграва шоу, но точно в този момент просто се възхищаваше на контраста между пурпурното ѝ лице и фона изграден от мрак.
- И така, какво ще се случи? - той запази гласа си спокоен в съзнателен опит да я изнерви.
Краищата на двете ѝ добре оформени вежди потрепнаха.
- Ще задам въпроса си отново. - отвърна тя, едвам успявайки да прикрие раздразнението си. - Тогава ти ще дадеш своя отговор и този път ще знам със сигурност.
- Действай. - каза Рог, а лицето му беше непоклатимо като скална плоча.
- Защо другите странят от теб, и защо ти правят онзи странен жест?
Гласът ѝ прогърмя, по-силен от преди и вибриращ в костите на Рог.
- Защото си мислят, че те ухажвам, но най-вече защото си хубава. - каза той и се усмихна с толкова идиотски щастлива усмивка, че Джема изгуби контрол над заклинанието.
Така лъжеше себе си, но истината беше, че никой, никога не я беше наричал хубава. Бяха я наричали красива, съблазнителна, омагьосваща и всички останали думи, които мъжете използваха, за да прикрият похотта си. Но това същество, този човешки мъж, не лъжеше. С абсолютна сигурност, Джема знаеше, че той я смята за хубава, и то не от онзи вид хубава, които се казва, когато някой е по-малко привлекателен от установената норма. Не, това беше онзи вид хубава, който той намираше за доста приятен. Джема се подпря на ръце и бутна стола назад. Шума от драскането на дървените крака по каменния под привлече вниманието на всички. Уенра дойде да ги провери.
- Храната ще бъде готова след около десет минути... - гласът ѝ секна, когато видя лицето на Джема.
- Какво направи, глупаво момче? - тя хвърли строг поглед към него.
- Нищо. - каза Джема, преди Рог да успее да отвори уста. - Той не е направил нищо. Просто се чувствам малко зле, това е. Трябва да се освежа.
Уенра кимна с разбиране и хвана Джема за ръка, като я дръпна към близките стълби, водещи нагоре.
- Хайде, хайде. Ела насам. Ще те заведа на място, където ще можеш да направиш точно това.
Джема не успя да се успокои навреме и когато най-сетне строи мислите си, Уенра вече отваряше вратата на разкошна стая на втория етаж.
- Най-добрата, която имаме - гордо заговори Уенра и махна към интериора. - Там е тоалетката. Седни на малкото си дупе там и направи каквото трябва. Аз довърша поръчката ти и ще дойда да те взема, когато приключим. - Уенра ѝ намигна и леко я побутна по долната част на гърба.
Вратата се затвори и Джема се оказа сама. Тя си позволи един-единствен миг отдих от състезанието и своите задължения. Отиде до леглото, свали шапката и седна на мекия матрак. Легнала по гръб, тя почти забрави за несметните количества магическа енергия, които тялото ѝ носеше. Тя наистина искаше да се освободи от семейството си, от болката и от очакванията, които другите имаха към нея. Затворила очи, тя си представи, че е русото момиче, което всички човеци, с изключение на един, виждаха. Момичето, чийто дни биха били изпълнени с тревоги за дреболии от ежедневието и любовни болки, а не с уроци за максимално увеличаване на разрушенията, които магическият ѝ резерв можеше да постигне. Тя отвори очи и се изправи. Сложи си шапката, отиде до тоалетката и седна. Огледа се, след което издигна създадения от нея човешки образ. Чужди сини очи се взираха в нея с ледено безразличие. Това ли беше погледът, който виждаха всички останали? Как можеха да го намират за толкова привлекателен? Вратата се отвори и прекъсна съзерцанието ѝ. Беше се забавила, а това означаваше, че наказанието няма да закъснее. Избута стола си със скърцане и се изправи. Гърбът ѝ беше изпънат, брадичката застопорена, точно както се полагаше за войника, който тя беше изваяна да бъде.
- Всичко наред ли е? - веждите на Уенра се сбърчиха от странните действия на момичето.
Джема издиша и се обърна с лице към жената, поставила едната си ръка върху тоалетката.
- Да, да. - в гласа ѝ се долавяше лек трепет. - Стреснах се, това е. Съжалявам за притеснението.
- Никакво притеснение. - Уенра прикрехна вратата.
През отворения прозорец зад Джема нахлу силен вятър, който събори шапката ѝ. Паниката премина през кожата на шията ѝ и се покачи по бузите. Тя забрави за заклинанието си и за един страшен миг ѝ се стори, че рогата ѝ се виждат. Не знаейки какво да прави, очите ѝ се стрелкаха из цялата стая, а носът ѝ се изви наляво-надясно няколко пъти. Уенра, разбира се, не беше видяла никакви рога, но беше забелязала притеснението. Вдигайки шапката от земята, тя се приближи. Подаде ѝ я обратно и попита.
- Притесняваш се за луничките си ли? - гласът на Уенра беше сериозен и изпълнен с прекомерна загриженост за човек, с когото се бе запознала преди половин час.
- За моите... - Джема постави пръсти върху кожата си. - ...лунички. Предполагам, че е така, да. - устните ѝ се опитаха да се усмихнат, но се разтеглиха само до тънка линия.
- Седни, мила. Толкова си висока, че ми е трудно да ти говоря. - Уенра погледна към стола, после леко бутна Джема по раменете, когато тя се поколеба.
- Луничките ти са много красиви и не позволявай на никого да ти казва обратното. - започна Уенра със строг и властен глас. - Освен че те правят да изглеждаш красива, те вършат доста добра работа, да отвличат вниманието от тъжните ти очи. Периферията на шапката прави добра сянка и скрива луничките, нали?
Дъха на Джема заседна в гърлото ѝ и тя погледна настрани. Тази жена беше толкова проницателна, че беше разбрала това за краткото време, в което се познаваха. Това означаваше, че Джема не достатъчно подготвена, щом дори една обикновена кръчмарка може да прозре през фасадата ѝ. Ами ако и Рог бе успял?
- Спри! - Уенра хвана брадичката и я издърпа обратно нагоре. - Ти изглеждаш така, както изглеждаш. Някои ще го харесат, а други - не. Но никой няма право да ти казва как трябва да се чувстваш по отношение на тялото си. Ти си това, което никой друг не може да бъде. Трябва да се гордееш! - ръцете ѝ стиснаха раменете на Джема с истинска обич, което тя никога не би си признала от срам, но почти я беше разплакало.
- Благодаря за съвета. - каза Джема и пръстите на жената се отдалечиха от лицето ѝ. - Ще го имам предвид.
Уенра се ухили и с длани потупа раменете на Джема.
- Ако дойдеш отново. – Уенра стисна с пръсти. - Ще посетим една моя много добра приятелка фризьорка. Тя ще се влюби в косата ти и ще ти направи прическа, която ще заслепи всички. Но има едно условие. - тя освободи раменете ѝ и отиде до вратата.
- Което е?
- Забрави шапката. - каза Уенра, след което добави. - Храната ще е готова след малко. Слез долу, когато си готова. - тя затвори вратата след себе си и във стаята настъпи тишина.
Джема се вгледа в отражението си още няколко мига, после се засмя и изправи, оставяйки ярко осветената стая зад себе си.
Слизайки по стълбите, тя видя няколко мъже говорещи и смеещи се около Рог. Кракът ѝ стъпи върху скърцаща дъска и всички те вдигнаха поглед. Горди усмивки озариха лицата им и до момента, в който кракът ѝ стъпи на първия етаж, всеки мъж беше потупал Рог силно по гърба. Последната ръка, която го докосна, принадлежеше на гигантски мъж, който удари Рог толкова мощно, че гърдите му почти докоснаха масата. Рог прие похвалата със смутено изражение, като прокара пръсти през косата на тила си. Когато пристигна, тя зае мястото си с грижливо движение и му се усмихна дипломатично. На масата им беше тихо за няколко мига, защото никой от двамата не знаеше как да продължи. Входната врата на гостилницата пропускаше звуците на маршируващи мъже. Рог и Джема се наклониха по посока на вратата, като внимаваха за звуците от външния свят. Тренировките им сякаш съвпадаха, когато преценяваха ситуация. Поглеждайки натам, Джема улови погледа му и за част от секундата чертите ѝ станаха остри.
Уенра се приближи и разчупи напрежението, като остави две големи чинии с храна на масата.
- Ето, заповядайте. - обърна се тя към маскирания демон и каза. - Джема, мила, хапни колкото ти се яде, а аз ще дойда по-късно, за да ми кажеш дали ти е харесало. - Тя наклони глава в очакване.
- Благодаря. - Джема не скри вълнението си, а брадичката ѝ се поклаща нагоре-надолу. - Така ще направя.
- Тогава се надявам да си прекарате приятно. - каза Уенра, придърпвайки главата на Рог към впечатляващата си гръд.
Той вдигна ръка и стисна нежно предмишницата на жената. Няколко секунди по-късно, Уенра го пусна и отиде зад бара.
- Е. - потърка ръце Джема. – Хайде към приятното.
Преди Рог да успее да мигне, тя вече сваляше месото от едно бутче. Лявата ѝ ръка притискаше костта на птицата с парче хляб, а зъбците на вилицата ѝ се въртяха като диво торнадо. Тя остави първата чиста кост настрана и продължи да поглъща едно след друго парчета пилешко. Рог захапа едното бутче, което беше достатъчно бърз да изтръгне от гладната вихрушка. Джема го игнорира, натъпквайки устата си като катерица. Бузите ѝ се подуха до пръсване, което я принуди да започне да дъвче натрупания запас. Рог наблюдаваше с благоговение как храната в чинията на Джема изчезва. Забелязвайки го, тя сви устни като дете, на което е позволено да се нагълта с любимото си лакомство. Рог се усмихна и продължи със скромната задача да довърши едно цяло бутче. Наслаждаваше се на печени картофи, когато ръцете на Джема спряха да се движат. Поставяйки ги от двете страни на чинията, тя затвори очи, а лицето ѝ показа блажено спокойствие, което Рог се почувства малко неловко, че вижда. Срещайки отново погледа му, очите ѝ се плъзнаха надолу към чинията му. Навън маршируваха още войници, но този път Рог може би беше единственият, който забеляза това.
- Това ще го довършиш ли? - попита тя с глас, сладък като прясно изпечен сладкиш.
- Не мисля, можеш да си го вземеш... - Джема грабна едно бутче, преди той да успее да довърши. - …ако искаш.
- Да разбирам ли, че обичаш пилешко? - Рог направи рискованото предположение.
- Никога не съм го яла преди. - каза Джема през почти затворени устни, а говоренето сякаш не попречи на усилията ѝ да се нахрани. - Но е божествено! – тя докосна няколко пъти намазаните си устните с парче хляб, за да улови остатъците от соса, след което погълна и него.
- Никога не си го яла? Твоят свят със сигурност трябва да има пилета.
- Имаме, известен брой, да. - кимна Джема.
Тя хвърли критичен поглед към чинията на Рог и като видя само гарнитури, се нацупи, след което прилепи гръб към облегалката на стола си.
- Месото е много рядък деликатес. То е оскъдно и само изключително богатите могат да си го позволят. Дори и тогава е прекомерно скъпо. Аз, разбира се, мога да го ям редовно, но моят военен наставник се мръщи на угажданията. - веждите ѝ се повдигнаха в знак на примирение, но начумереното ѝ изражение показваше, че не е съгласна със ситуацията.
- Моят е на същата позиция. - кимна Рог с разбиране. - Той е на мнение, че корема на един мечоносец трябва да бъде колкото се може по-малка мишена за меча. Струва ми се, че е виждал много изкормвания и това го е изплашило много.
- Той те поддържа в добра форма. Няма да ти се налага да се притесняваш, че ще изгубиш вътрешностите си с такова тяло. - Джема постави лакти на масата и опря брадичка в дланите си, докато изучаваше торса му.
- Благодаря. - усмихна се Рог, а дясната му ръка се движеше нагоре-надолу по по-тъмната част на косата. - Опитвам се да поддържам здрав.
- Хайде тогава да пристъпим към работа. - каза Джема с много по-студен тон, а очите ѝ бяха пасивни както преди.
- Нека. - кимна Рог, отдръпна стола си и се изправи.
Двамата потърсиха Уенра и виждайки я да обслужва клиент, размениха поглед помежду си и мълчаливо се договориха да не я безпокоят, след което тръгнаха навън. Рог отвори вратата за Джема. За последен път се взря във хората, които пиеха, ядяха и говореха, дръпна врата, а когато тя изскърца, и се затвори, желанието му да запази тях и всички други, живеещи по огромния свят, нарасна хилядократно.
Вървейки по улицата, Рог и Джема завиха наляво. Пет минути по-късно излязоха от бедната част на града и влязоха в по-богатата. Сградите бяха по-добре поддържани, а дрехите, които носеха хората на улицата, бяха много по-скъпи. Джема забеляза, че тук маршируващите войници бяха повече, но стойките им бяха по-спокойни и отпуснати. Тя също засече и непринудените погледи между добре облечените млади дами, и униформените мъже. Рог забеляза доста млади благородници, които би искал да избегне, затова поведе Джема по много по-заобиколен път към фестивала. Завивайки зад ъгъла, едно дете се блъсна в бедрото на Рог.
- Ей. - изкрещя момчето на земята. - Гледай къде...
Очите му се разшириха когато разпозна човека пред себе си.
- Рог! Това си ти! - изпищя момчето и бързо се изправи на крака. – Не ми казвай, че си тук заради фестивала? - от тона му се лееше осъдителност и неверие.
- Страхувам се, че е така, Бегач. - Рог прокара пръсти през изпепеления кичур коса. - Другите вече влязоха ли?
- Не, момичетата все още чакат отпред.
- Тогава защо не си там с тях? - Рог скръсти ръце на гърдите си. - Не ми казвай, че не искаш пари за храна. - дясната му вежда се повдигна.
- Обичам храна, но не съм роб. - момчето, което Джема прецени, че е на не повече от десет или единайсет години, изпъчи гърди напред. - Предпочитам да си намеря... злотернативна работа. - по лицето му се разля уверена усмивка, след като почти пресъздаде чутата фраза.
- Кражба значи. - Рог постави дясната си ръка върху скалпа на момчето. – Мотаеш се зад кръчмата, а? – тонът на Рог стана студен като мразовитите зимни ветрове.
Малките ръце стиснаха огромната китка над челото му и се опитаха да се отскубнат на свобода. Хватката около черепа му остана здрава и ръцете на момчето се отпуснаха встрани.
- Правя каквото си искам. - изсумтя той след неуспешния опит за измъкване. - Не е като да си наоколо вече, така че защо ти пука?
- Хей, хей, хей. - Рог коленичи и премести дланта си върху бузата на момчето. - Кражбата не е работа. Това е кражба, а да я правиш е просто неправилно.
- Ако работиш здраво, винаги нещо ще се случи. - Рог направи пауза, а очите му се спряха на белезите по пръстите му. – Възможно е не винаги то да бъде добро, но трябва да се справиш. Живота се върти около това.
- А сега, открадна ли нещо?
- Не. – намръщеното момче отговори.
- Добре. - кимна Рог и го хвана за рамото. - Ще отидеш ли да работиш на фестивала с останалите?
- Не! - очите на момчето се втренчиха в тези на Рог.
- Така да бъде. Не си длъжен да го правиш ако не искаш. - тонa на Рог се повиши, ръката му беше толкова огромна, че стискането ѝ обхвана цялото рамо на момчето заедно с по-голямата част от бицепса. - Но ще отидеш при Уенра и ще я попиташ дали има нещо за вършене, а тя ще те нахрани.
- Ама, защо? Тя така или иначе ще ме нахрани. - сбърчи вежди той в недоумение.
Рог наклони глава настрани и замълча. Момчето издиша и кимна. Рог се усмихна, разроши косата му и леко го побутна. Миг по-късно той си тръгна. Рог се изправи и забеляза, че по улицата вървят още много хора.
- Съжалявам. Да продължим.
- Хайде. - съгласи се Джема и синхронизира походката си с неговата. – Съвета, който даде беше доста интересен. - тя държеше ръцете си зад гърба, докато вървеше до него.
- Забелязал съм, че това работи най-добре за такива като мен и Бегач.
- Бездомни деца искаш да кажеш?
- Мхм. – Рог кимна и направи десен завой. - Известно време живях на улицата, а кражбата е трудно да бъде направена ефективно, така че децата обикновено просто биват убивани от мишената или от градската стража.
- От моя гледна точка. - Джема постави ръка на гърдите си. – Никакво количество усилия не можеше да ме измъкне от обстоятелствата ми. Смея да твърдя, че и при теб е така.
- Общо взето, но ние не живеем неговия живот. Не знаем как ще се развие бъдещето.
- Това е така, но не даваш ли на това момче прекалено много надежда. Той е просто едно бездомниче, без да целя обида, разбира се.
- Давам му само добра основа, за да знае, че да работиш е най-сигурния начин да живееш. Нищо повече. Ако иска да следва това правило, чудесно за него. Ако не, ще се окаже в трудна ситуация. Мога да отделя само толкова време, за да държа под око него и останалите. Скоро ще стигнем фестивала.
Завивайки зад ъгъла, Джема се разведри при вида на големия площад, който се простираше пред тях. Множество хора, облечени в най-скъпите си и впечатляващи тоалети, се събираха пред висока триетажна стена, която продължаваше и надолу, и нагоре по улицата, а след това се провираше между другите сгради. Рог я поведе към група от десетина деца, повечето от които бяха момичета на възраст между пет и тринайсет години. Най-високото от трите момчета носеше най-малкото от момичетата. То забеляза Джема и Рог, след което изкрещя.
- Рог!
Откъсвайки се от хватката на момчето, тя се доклатушка до Рог и се хвана за подбедрицата и прасеца му.
- Здравей, Арлии. – лицето му се озари от радост, докато се протягаше да вдигна момичето. - Как я караш?
Джема не можа да чуе отговора на момичето от рояка викове, който се насочи към тях. Останалите деца се движеха като вълна, която се разби около краката на Рог. Две от по-големите момичета останаха на мястото си, най-голямото махна на Рог и Джема улови как бузите ѝ се зачервяват, преди да се обърне.
- Хей, хей. - наложи се Рог да повиши глас. – Един по един. Не мога да ви разбера, когато всички бърборите едновременно. Арлии. - той я погледна и ѝ даде знак да продължи.
- Ще участвам във фестивала! – по цялото ѝ лице се разля гордост.
- Наистина? Пуснаха те вътре, въпреки че си малка? - Рог каза с присвити очи и подозрителен тон.
- Вече не съм малка. - Арлии смръщи вежди и вдигна дребничката си дясна ръка. - Аз съм на пет! - тя размаха петте си разтворени пръста заплашително.
- О, на пет. - Рог затвори очи, признавайки грешката си. - Тогава всичко е наред.
Той се усмихна на приятното кикотене и започна да посочва различни деца. Изслуша по няколко изречения от всяко, докато всички не казаха своето. Джема не си направи труда да запомни нито имената, нито от какво трябва се притесняват тези мръсни, малки човечета. Но от друга страна, тя започна да усеща привидна закономерност. Където и да отидеха, Рог се срещаше с хора, които много го харесваха, а това беше подозрително до крайна степен. В света на демоните трудно биха намерили някой като него, а според това което Джема беше научила от проучването на света на Рог, повечето хора също не действаха като него. Той забеляза, че тя се взира, и се усмихна извинително, докато едно момиче се опитваше да привлече вниманието му. Момичето хвърли презрителен поглед към Джема, която само трябваше да повдигне гневно веждата си, за да я накара да отстъпи. Една по-възрастна жена излезе от сградата и заговори двете стоящи на входа момичета. Те получиха някакви инструкции и по-възрастното от двете влезе вътре. Останалото привика групата с ръка. Всички освен Арлии си тръгнаха. В момента, в който той се опита да я сложи на земята, тя прошепна нещо в ухото му. Той я слушаше и кимаше с глава на всеки критичен момент, когато Арлии поемаше голяма глътка въздух.
- Направи го. - каза ѝ той, като я остави на земята. - Не се страхувай и просто действай.
Арлии бе наполовина обърната към Рог, но след като си пое дъх, се завъртя към Джема. С решителни крачки, които разтърсиха малката ѝ фигура, тя се приближи. Джема изучаваше момичето, докато то ходеше. Коса събрана в една-единствена руса плитка върху леко луничаво лице, притежаващо меки сини очи. Джема се извисяваше над момичето и докато Арлии се приближаваше все повече, в очите ѝ се виждаше как решителността ѝ намалява. Джема беше най-могъщото живо същество на този свят, така че не се притесняваше как ще изглежда да се принизи до нивото на едно обикновено дете. Тя хвана подгъва на роклята и го придърпа към бедрата си, после сложи ръце на коленете и приклекна, докато лекият вятър разроши няколко кичура от косата ѝ. Арлии се спря и погледна Джема с нескрито страхопочитание.
- Здравей. - тонът на Джема беше мек като лъчите на утринно слънце. - Аз съм Джема. Приятно ми е да се запознаем.
- Аз съм Арлии. - успя да каже момичето, после се поколеба. - ...а ти си най-хубавата госпожица на света. - тя взе бялото цвете стоящо над ухото ѝ, и го подаде на Джема.
- Благодаря ти. - Джема с удоволствие прие подаръка. - Това е много красиво цвете, а и ти също си много хубава госпожица. - тя постави цветето на гърдите си и използва малко магия, за да го закрепи там.
Усмихвайки се на Арлии, тя намигна и постави пръст пред устните си. Лицето на Арлии грейна, а ръцете ѝ се разтрепериха от вълнение. Обръщайки се, тя се втурна обратно към Рог.
- Арлии, ти го направи. - той я погали по главата. - А сега бягай, защото ще закъснееш.
- Чао. - каза тя и изхвърча като стрела.
Когато стигна обратно до групичката си, децата които не можеха да откъснат поглед от Джема, нададоха лек възглас. Най-голямото момиче сложи ред в шумното им поведение и ги запрати вътре. Джема наблюдаваше как изчезват във сградата, после се обърна към Рог, като му хвърли пронизващ поглед.
- Всичко това беше добре направено. - заговори тя с доволна усмивка. - Децата правят този твой театър, много по-достоверен. - тя размаха ръце в широк, обхващащ Рог кръг.
Лицето му се наклони като преобърнат кораб, а челото му се набръчка от объркване.
- Да, точно това. - тя посочи лицето му с десния си показалец. – За това говоря. Печалните очи и благородната осанка. Великодушното отношение. Толкова е убедително. Трябва да призная, че цялото нещо ти се получава. – Джема потупа дланите си в беззвучно пляскане.
- О. - кимна Рог и опря десния си юмрук в лявата длан. - Мислиш, че правя предизвикателство. И това е клопка. Сега вече разбирам. – успешната дедукция накара дясното ъгълче на устата му да се обърне нагоре от гордост.
Искрено изглеждащата изненада на Рог накара Джема да свие очи.
- Разбирам защо си мислиш така, но досега аз вършех задачата си и тази случка беше просто съвпадение. - каза той, но лицето на Джема остана непроменено. – Не мисля, че нещо подобно би подействало на теб. - той продължи да върви напред.
- Естествено, че не би подействало! - Джема вдигна брадичката и носа си във въздуха.
- Тогава защо да опитвам? Ти си от друг свят и целта ти тук е да победиш безусловно. Ти не ме познаваш, а аз не познавам теб. - той вървеше и говореше, а Джема се движеше близо зад него. - Бих се обзаложил, че по-добрата стратегия би била честността. Тъй като един от нас най-вероятно няма да излезе невредим от предизвикателството. Така че бих предпочел да прекарам последните си часове, като давам най-доброто, което мога и да бъда себе си. Бих те насърчил да направиш същото, но ти би помислила това за прекалено подозрително, за да ми повярваш. - той ѝ се усмихна със зъби и протегна дясната си ръка, давайки ѝ път да влезе в сградата.
Джема му кимна почтително и мина покрай него. Чертите на лицето ѝ се бяха смекчили, но все още изглеждаше така, сякаш не вярва на нищо, което той казва. Това не беше добре. Рог трябваше да установи истинска връзка с нея, ако планът му имаше някакъв шанс да проработи. Настигайки я, той поднови опитите си.
- Нека вземем за пример децата. Можех да ги използвам много по-добре, ако това беше намерението ми. Можех да отида и да ги събера от местата по улицата, около по-топлите сгради, където спят. Бих могъл да завъртя мрежа от истории за това колко трудно е било за мен на улицата и дори да посоча няколко места, покрай които минахме, където съм спал преди. Още по-добре, бих могъл да преразкажа сълзливата история, която ме доведе до тази сграда, в която трябваше да направя някои отвратителни неща, за да стана шампион по време на изпита.
Коридора по който вървяха се разклоняваше настрани всеки петнадесетина метра. Темпото на Джема се забави, а дясната ѝ вежда се изви при думите му.
- Но дори не съм си помислял да направя нещо толкова просто и очевидно. Преминала си през собственото си обучение, точно както и аз. - лявата му ръка премина над сърцето му. - И съм сигурен, че си правила и са ти нареждали да правиш някои неприятни неща, докато си била обучавана.
Наближаваха широкия изход в края на залата. Хората се движеха около тях, а Джема отново привличаше много погледи.
- Не ми казвай, че се опитваш да твърдиш, че сме сходни или някаква подобна глупост. - Джема го погледна разочаровано изпод ръба на шапката си.
- Нищо от сорта. - поклати глава Рог. - Ние сме два различни вида и като се има предвид как живота на всеки от нас се развива по толкова сложен, и различен начин, не вярвам, че би било възможно да бъдем сравнявани по каквито, и да било критерии. Но и двамата сме преминали през сходна болка, което ми дава надежда, че бихме могли да се опитаме да се разберем.
Двамата преминаха през гигантска двукрила мраморна врата, която водеше към оградено пространство с размерите на град.
- Джема, добре дошла на фестивала на любовта. - обяви Рог и се обърна с лице към нея. – Само трябва да се регистрираме и можем да започнем.
Джема разгледа широката арена под тях. Цялата ѝ територия беше разделена на различни по големина квадрати, а около нея бяха разположени трибуните. Всяка от тях бе заградена от двете страни с бели стълби, които водеха към следващата зрителска секция или нагоре. Трибуните съдържаха само парапети, на които зрителите можеха да се облегнат и да наблюдават избрания от тях участък от арената. Джема виждаше как хората се спускат по стълбите, заемат място вътре в трибуната и гледат напред. Идеята за организиране на арена без места за сядане ѝ се стори странна. И всички тези стълби. Хиляди и хиляди от тях, водещи нагоре, надолу, и встрани. Джема отново се фокусира върху него.
- Отсега нататък внимавай с подозренията си. - каза Рог, като внесе объркване и смут във ситуацията. - Защото може да се съсредоточиш върху грешната постъпка и да пропуснеш действителния ми план.
Беше сигурен, че Джема е прекалено съобразителна, за да се хване на подобен очевиден блъф, и както очакваше, на лицето ѝ се появи зловеща усмивка.
- Ти също внимавай, шампионе. Последната грешка, която един воин прави, е да подцени врага си.
Рог сведе глава в знак на уважение към цитата от военна философия на Джема. Изправяйки се, той се обърна и започна да слиза по претъпканите стъпала.
Хората, облечени в най-хубавите си дрехи, направиха път на Рог, но Джема забеляза нежеланието в погледите им, някой от които светеха с откровена злоба. Стигнал до арената на приземното ниво, Рог размаха значката си пред няколко стражи. Копията им се разтвориха и позволиха достъп до вътрешността. Много объркани погледи преминаха през служителите, когато Рог записа себе си и Джема в състезанието. Той получи два кръга с цифри върху тях. Единия закачи на гърдите си, а другия подаде на Джема. Използвайки само два пръста, тя взе значката. Ъгълчетата на устата ѝ се свлякоха от отвращение. Жълтият цвят ѝ изглеждаше толкова болнав, че мисълта да го закачи на страхотната си рокля ѝ донесе почти физически дискомфорт. Рог я подкани с поглед.
- Предполагам, че ще отива на русата ми коса. - въздъхна тя и закрепи значката на противоположната страна от цветето на Арлии.
Поглеждайки надолу, тя се намръщи и премести дясната ръка върху гърдите си. Косъмчетата по ръцете на Рог се изправиха, а кожата на и около раменете му изтръпна. Цветът на значката се промени в наситено синьо, което наподобяваше небето близо до здрач.
- Перфектно. - обяви тя с лека усмивка.
Рог се огледа наоколо с трескав поглед, но не забеляза признаци някой да е видял да се случва нещо необичайно или магическо. Като погледна назад към значката, той разбра, че Джема е променила цвета, така че да съответства на облеклото и на реалния ѝ външен вид. Този, който той виждаше.
- Казаха ми, че трябва да отидем на таблото за събития и да изберем оттам. - каза ѝ той, без да коментира използването на магията.
Тя кимна и двамата напуснаха сградата за регистрация. Рог се ориентира по знаците на покритите с камък пътища, докато не се озоваха близо до долния ляв квадрант на арената. Процесия от дами и лордове се спускаше по стъпалата към секцията, обозначена като "Старт". Рог спря до близкото стълбище и погледна нагоре, смръщвайки уста от недоволство.
- А, това ако не е шампиона Уличен плъх. - каза млад мъж, облечен в яркочервен костюм със златни бродерии, докато слизаше надолу.
- Лорд Брийвлин. - Рог склони глава, когато мъжа стигна до дъното на стълбите.
- Скъпи! - една млада жена от тълпата се затича леко и елегантно към тях.
Вратът и косата ѝ бяха толкова накичени с бижута, че Джема искрено се впечатли как жената прави дори две крачки със скорост по-голяма от нормално ходене.
- Торадра, прекрасна моя. - каза лорд Брийвлин, след което направи всичко възможно да набута лицето си в това на дамата.
Последва целувка, твърде неприлична за широкото общество. Рог и Джема наблюдаваха театралността, докато агресивната целувка на младия лорд продължаваше без да се вижда краят ѝ. Двете фигури позволиха на устите им да си починат след пълна минута ласки. Рог не помръдна, оставайки в изпъната и много военна поза.
- Защо разговаряш с този уличен боклук? - попита лейди Торадра и с отвращение набръчка носа си, докато оглеждаше Рог нагоре-надолу.
- О, погледни това, скъпи. - лейди Торадра посочи кръглата значка за участие на Джема. - Той дори е успял да измами някоя аристократка да дойде с него, горката тя.
Два чифта развеселени благороднически очи погледнаха гърдите на Джема. Тези на Брийвлин се плъзнаха нагоре по шията, а похотливия му поглед се задържа върху чертите ѝ.
- Тя е доста красива. Това трябва да ѝ се признае. - каза Торадра, без да се опитва да скрие превъзходството в тона си.
- Не толкова красива, колкото теб, прекрасна моя. – дърпайки я за кръста, той я приближи и целуна по бузата. - Изглежда достатъчно добре, но вероятно ѝ липсват маниери. Предполагам, че това можеш да очакваш. Плъха в скъпи дрехи си остава плъх.
Рог погледна към Джема, улавяйки опасното присвиване на очите ѝ, преди то да прерасне в нещо повече.
- Лорд Брийвлин, ще ви помоля учтиво да не обиждате моята гостенка. - каза Рог, навел чело, без да гледа в очите благородника. - Тя е от далечна страна и не съм сигурен какъв е ранга ѝ там, така че би било разумно за важна личност като Вас да внимава, когато говори. В противен случай може да Ви въвлека в международен инцидент поради липсата си на знания.
Брийвлин тръгна с тропот напред. - Какво каза? – изсъска той през зъби и се приближи. Цветът на лицето му се промени толкова много, че заприлича на късен залез.
- Позволяваш си да ми казваш какво да правя? - от устата му излетя слюнка.
Рог падна на едно коляно, а десният му юмрук докосна земята.
- Не бих се осмелил, сър. – пъплеше Рог с наведена глава, а очите му гледаха паважа.
- А ти, селянке. - Брийвлин се извисяваше над Рог, но погледа му беше насочен към Джема. - Ти от някаква класа ли си, или някоя куртизанка те е стоварила в наша канавка?
Рог отново погледна към Джема и този път видя как ноздрите ѝ се разширяват, а очите ѝ горят с пурпурни пламъци.
- Баща ми служи там, където на твоя не биха разрешили дори да чисти клозети, малко човече. – напрежението да запази спокойствие разклати краищата на устните ѝ.
Юздите държащи почти неограничените ѝ магически сили започнаха да се изплъзват. Ръцете ѝ бяха готови да превърнат този самонадеян човек в основните градивни частици на вселената. Спътничката му издиша шумно при забележката на Джема и скри силно напудреното си лице зад ветрило. Десния крак на Брийвлин се вдигна и тока на ботуша му се удари в скалпа на Рог. Лордът започна да търка подметката си в косата на коленичилия мъж.
- Кажи на тази нещастна селянка. - той изтръгна думите от гърлото си, сякаш бяха тежки тухли. - Колко високо седи баща ми в императорския съвет. После ѝ кажи какво предателство извърши, за да се сдобиеш с титлата си. Мръсници като теб дори не заслужават да дишат въздуха в този град.
Пурпурният цвят, който лицето му бе приело, се насити още. Той удари юмрук в гърдите си и изкрещя.
- Моят град!
- Не се ядосвай, скъпи. - Торадра се приближи до Брийвлин и обгърна с двете си ръце лакътя му. – Няма смисъл да си губиш времето с него.
Джема наблюдаваше случващото се пред очите ѝ, и за кратък миг изпита тъга. Задушавайки я, тя вдигна двете си ръце и освободи насъбраната си сила.
Сега е момента да го разоблича! Можеш да накараш хората да вярват в лъжи, но е монументално по-трудно да ги накараш да действат според тях. Тук ще смажа наивните му идеали.
Кожата по раменете на Рог настръхна от магическата активност. Той погледна назад. Ръцете на Джема се вдигнаха и шапката ѝ бе издухана. Сила, достатъчна да разруши света потече от тънките ѝ пръсти. Рог се надигна, но крака върху главата му беше тежък и неподвижен като камък. Той се наклони настрани и стана. Лицата на Брийвлин и Торадра не отчетоха движението му. Светът около него беше неподвижен и безжизнен. Рог махна с ръка пред замръзналите благородници и не видя никакви признаци, че те дори са живи. Обръщайки се назад, той видя как рогата на Джема светят от енергия. Очите ѝ пламтяха, а краката ѝ бяха на няколко сантиметра от земята. Привлекателна и изключително опасна, тя се рееше на място.
- Какво правиш? - той се постара да звучи спокойно.
- Провеждам тест. - дясната ѝ ръка се вдигна. - Искам сама да видя докъде стигат твоите идеали и чувство за дълг.
Във въздуха до протегнатата ѝ ръка се оформи копие от магическа енергия. Размерът му остана същият, но обема на магията в него нарасна. Скоро Рог се притесни, че самото присъствие на оръжието заплашваше да унищожи цялата арена, града и околните села. Той се огледа наоколо и не видя слабото трептене, което означаваше, че духовете които ги наблюдават са наблизо. Мрак се спусна над света, покривайки всичко с тъмен блясък. Рог предположи, че около тях има някаква бариера. Нито за миг не се усъмни, че Джема е способна да построи нещо подобно, но все още не беше сигурен за предназначението ѝ. Изтупвайки праха от костюма си, той застана неподвижно, наблюдавайки как тя вдига другата си ръка и създава ново копие.
- Какво ще спечелиш, като ме изпиташ? - Рог насочи погледа си към нейния, а не към чудовищните магически оръжия, които тя призоваваше от нищото.
- Лично удовлетворение. - гласът ѝ отекваше в ушите, костите и съзнанието му, а силата, която призоваваше, изникваше от нея по всеки възможен начин. - Искам да докажа на себе си, а и на теб, че се заблуждаваш. Не те е грижа за тези хора. Как би могло да е така? Виж как се отнасят с теб, техния шампион.
Двете копия се разклатиха към всяка от застиналите фигури. Рог въздъхна и направи крачка напред. Ръцете му се разпериха широко в защита на замръзналите хора зад него. Тялото му се превърна в последната преграда между двамата благородници и тяхното унищожение.
Джема се изсмя, от което Рог усети болка в зъбите.
- Това няма да ме спре. - гласът ѝ премина през гърдите му като панически бягащи коне.
Двете копия се движеха твърде бързо, за да може Рог да ги проследи. Спирайки близо до китките му, Джема направи мек жест с пръсти и те докоснаха неговата кожа. Тежестта им беше огромна, сякаш цял замък лежеше върху ръцете му. Рог не помръдна, стоеше на мястото си и наблюдаваше лицето ѝ. Джема махна с ръка, призовавайки копията обратно при себе си. Краката ѝ отново докоснаха земята.
- Би ги защитил? - тя направи крачка към него, а двете оръжия я последваха.
- Да. - решителността на Рог запази чертите му неподвижни като стъкло.
- Дори с цената на собствения ти живот? Би го разменил за техния? - веждите на Джема се свъсиха, линиите по лицето ѝ станаха по-нащърбени и остри.
- На момента. - думите на Рог бяха спокойни и той дори ѝ се усмихна, което я вбеси неимоверно. - Един живот е като друг. Всеки заслужава да бъде спасен, защото ако обърна гръб на един човек, как мога да се боря за всички?
Усмивката на Рог се разрасна. Ако Джема го убиеше, той печелеше. Ако тя просто блъфираше и той не отстъпваше, той печелеше. И в двата случая живота му щеше да завърши по начина, по който той избере, и това всъщност беше единственото, което имаше значение за него. Това бе всичко, което някога имаше значение за него, откакто му се наложи да убие по-големия брат на Брийвлин точно на тази арена преди всички тези години. Той погледна във виолетовите очи на Джема, когато тя направи една крачка. След още една, щеше да е мъртъв. Поемайки си дъх, той установи, че е спокоен и донякъде щастлив, че вижда такава великолепна гледка точно преди края на смъртния си път.
Джема пристъпи още веднъж и копията се забиха в гърдите му. Той не усети никаква болка и през лицето му премина объркване. Джема направи още една крачка. Тялото ѝ се приближи до него. Вглеждайки се в очите му, тя се възхити на силата им. Погледът му беше закотвен в настоящето. Тя не можеше да различи планове за бъдещо властване или машинации, скрити дълбоко в съзнанието му. Той изпиваше погледа ѝ, и макар да беше оръжие, оформено от народа ѝ, не помръдваше, когато виждаше тази част от нея.
Въздъхвайки, тя върна силата обратно в себе си и освободи бариерата, която беше поставила. Кракът на Брийвлин срещна само въздух. Препъвайки се, той падна по лице на земята. Благородникът изруга, когато блясък изпълни всичко около тях.
- Шампионе Рог. - заговори небето. - Току-що около теб имаше голямо количество магическа енергия. Беше ли заплашен или повлиян по някакъв начин?
Рог се усмихна на проснатия лорд. Само тази гледка си струваше да се изправи срещу божествено количество опасна магия.
- Не бях. - продължи да следи лицето на Джема той. - Всичко е наред, свещени духове. Смирено ви благодаря за загрижеността.
- Много добре. - задоволени с отговора, духовете изчезнаха.
Джема вдигна очи, а брадичките им бяха само на сантиметри една от друга. Рог отвърна на погледа ѝ, запленен от яркостта, която видя там.
- Духовете да те прокълнат, селянино. – Брийвлин изкрещя и дръпна Рог назад за лакътя. - Как се осмеляваш да ме караш да омърсявам костюма си!
Рог беше завъртян и ръката на лорда го удари по бузата. Не въздух, а сякаш гняв разширяваше гърдите на лорда.
- Взимай си мръсната, чуждестранна курва и изчезвай от погледа ми!
Ръката на Брийвлин се вдигна за още един шамар. Рог посрещна ръката и я извъртя, докато краката на благородника не се подкосиха от болка. Повдигайки го, той блъсна Брийвлин в близкия парапет. Освобождавайки ръката на мъжа, Рог хвана гърлото му и се наведе по-близо.
- Моля Ви, когато сте в мое присъствие се въздържайте от обидите към дами, сър. - пръстите му се сключиха около гърлото на Брийвлин, а дланта му притисна изнежения врат още повече в парапета. - Ако по някакво злощастно стечение на обстоятелствата това се случи отново. Стражите ще бъдат заети цял месец да намират парчета от Вас във всяка канавка, която този град притежава.
Хватката му се отпусна и той се върна при Джема.
- Помощ, помощ! - изкрещя лейди Торадра - Имаме нужда от...
Дясната ръка на Брийвлин върху рамото ѝ прекъсна вика. Пръстите на свободната му ръка масажираха яркочервеното му гърло.
- Спри... - заговори той с дрезгавия глас на човек, който е кашлял цял час. – Тръгваме си...
Без да чака, той обърна гръб на Джема и Рог, и закуцука нанякъде. С плавно и превзето движение, лейди Торадра сложи ветрилото пред лицето си, пренебрежително изсумтя, и последва спътника си. Рог и Джема показаха груби жестове. Всеки от тях различен по форма, но еднакъв по функция. Разменяйки погледи, двамата се засмяха и тръгнаха към дестинацията си.
Рог поведе Джема през насъбралите се хора към широко табло за съобщения, осеяно с прикрепени хартиени листове. В горната част на таблото пишеше "Събития", а листовете съдържаха дяла на арената, където щеше да се проведе всяко състезание. Рог прегледа имената и видовете събития, като установи, че лявата страна на арената се използва предимно за обикновени, и леки съревнования. Трикрако състезание, вадене на ябълки с уста, състезания по готварство, изкуства и занаяти. Разположението на таблото за съобщения отразяваше разположението на арената, затова той отиде в лявата част и взе няколко листа с указания. Джема пристъпи в дясно и след кратък преглед откъсна няколко листовки. Рог се приближи и разгледа заглавията, които се виждаха между пръстите ѝ. Четимите имена бяха - нахлуване в дома, състезание за практическо барикадиране, оцеляване при обсада, управление на дажбите. Тъй като никога преди не беше посещавал фестивала, той се усъмни в достоверността на тези състезания. Притеснението му нарастваше с всеки нов списък, който тя изтръгваше. Обръщайки се с лице към него, тя придърпа снопа с документи към гърдите си и го дари с весела усмивка. Очите ѝ светеха с нотка на виолетова пакост.
- Готово. - каза тя и го подкани да продължат напред, като замахна с брадичка.
Рог кимна и пое дълбока глътка въздух, за да възстанови самообладание.
- Какво ще кажеш да направим едно от твоите, а после едно от моите? - Джема размаха купчината документи в ръката си. – Сделка? – малко слънчева светлина се отрази от очите ѝ, предавайки им опасен блясък.
- Сделка. - каза Рог, без да се притеснява.
Поглеждайки към първия лист, в края на текста той откри карта, която показваше изглед на арената отгоре, като всяка зона на събитие беше отбелязана с малко квадратче. Тази, от която се нуждаеше, имаше червена точка, обозначаваща местоположението ѝ. Поставяйки бързо темпо, той не успя да спре ума си от лутане. Събитията съвсем не бяха такива, каквито очакваше. Вандия го беше научил как да ухажва и да бъде очарователен, но това важеше за обикновени обстановки, като бал, лов или сватба. Уроците не включваха състезания на три крака и оцеляване по време на обсада. Джема би го унищожила в пряк двубой. Така че тези нелепи състезания бяха най-добрия му шанс, колкото и малък да беше той.
Пристигайки в обозначената зона, те зачакаха на опашка. В тази част на арената имаше макети на крепостна стена, подредени в няколко редици. Стартовите позиции бяха обърнати към входа, а самите "стени" се виждаха от близките трибуни.
- И така. - каза Джема, като огледа макетите. - Каква е целта на това събитие?
- Така, както съм чувал. - започна Рог. - Връзват двата ни крака един за друг и трябва да вървим така до финала. Първия, който премине, печели.
- Дами и господа! – подсилен от магия глас се разнесе около тях. - Добре дошли в Трикракото състезание. Скоро ще започнем. Моля, намерете партньора си, придърпайте го към вас и се приближете до зоната на състезанието.
Рог предложи лакътя си на Джема и тя остави ръка върху него. Двамата пристъпиха към най-близкия участък от фалшивата стена и зачакаха. Вълна магическа енергия се издигна от макета, бързо премина през тях и претовари телата им. Джема загуби равновесие. Дясното ѝ рамо се удари в Рог. Десният ѝ крак омекна от осакатяващия ефект на заклинанието. Рог не се справи по-добре. Клепачите му клюмнаха и прекомерно количество умора го направи тромав. Чувстваше се сякаш света го бе дъвкал осем часа, след което го бе изплюл точно където стоеше.
- Всички усещате ефекта. - отново заговори магическия глас на говорителя. - Нови участници, не се притеснявайте, това е нормално. На ветераните ще кажа само – гадничко, а?
Събралата се тълпа се разсмя.
- За новодошлите. - продължи гласът, след като тълпата утихна. - Целта на състезанието е да преведете ранения си партньор през финалната линия. Лош късмет за всички дами, които изтеглиха късата клечка и мъжките им партньори се превърнаха в гърчеща се купчина модни дрехи.
Възгласи и смях отекнаха в тълпата.
- Докато състезателите пресичат стената, трябва да внимават за летящи предмети!
Стрели, изстреляни извън сцената, пронизаха въздуха над бойните стени.
- Не се притеснявайте обаче, те са магически конструкции и не могат да ви убият, но болят като рояк диви, и разгневени пчели.
Объркване още повече замъгли мислите на Рог, докато той се бореше с ленивите си клепачи.
- По местата.
- Пригответе се.
- Старт!
Всички двойки се запътиха по дължината на стената със скоростта на бавно пълзене. Рог се бореше срещу умората и направи крачка напред, после още една, и още една. Джема беше обгърнала лявата си ръка около врата му, а дясната държеше лакътя. Тя не съумя да се изравни с него, докато само единият ѝ крак функционираше. Удар от стрела в китката я накара да се намръщи. Рог пое следващия удар, който се усещаше като много заострени камъчета. Двамата наближиха средата на стената. Рог искаше да прецени напредъка им спрямо останалите, но умората му бе толкова голяма, че предела на възможностите му се изчерпваше с тътренето напред.
- Помощ!
Викът дойде от съседната стена. Рог хвърли едно око натам и видя мъж паднал върху партньорката си.
- Моля, помогнете. - изкрещя отново жената под него. – Т-т-т-той падна и изгуби съзнание.
Рог фокусира погледа си, но успя да види само лявата ръка на падналия мъж. Пръстите му драскаха въздуха, сякаш се опитваха да изкопаят нещо от него. Миг по-късно се изкривиха в неестествени форми. Рог и преди бе ставал свидетел на това. Явлението се наричаше „ниска магическа поносимост“. Някои части от населението проявяваха неблагоприятни реакции, когато бяха изложени на магия. Той издърпа ръката на Джема и я постави на фалшивите бойници.
- Продължавай. – той формулира думите с голямо усилие. - Трябва да помогна. Той може да я задуши.
Объркана, Джема притисна устните си една в друга. Рог не даде повече обяснения, направи крачка назад, после засилвайки се, прескочи до съседната стена.
- А състезанието? - оплакването ѝ го достигна, когато вече се носеше във въздуха.
Хващайки се за бойната стена, той се издигна с големи усилия, докато няколко стрели улучиха широкия му гръб. Клякайки, той претърколи изпадналия в безсъзнание мъж от жената, която си пое шумно дъх.
- Благодаря. - каза тя, а очите ѝ бяха оцъклени и уплашени. - Благодаря ти. - тя отново промълви, докато Рог отстъпи назад, за да набере нужната дистанция.
Лявата му ръка се подхлъзна при обратния скок. Усилието разтуптя сърцето му и накара пръстите му да останат здраво захванати за ръба. Издигането отне смущаващо много време и най-накрая той успя да се върне на собствената си стена. Джема бе продължила да се движи, дори вече почти бе до финала. Рог тръгна след нея.
Няколко тежки крачки по-късно той я настигна и каза. - Защо не ме изчака?
- Не беше нужно. - измърмори тя, като и двете ѝ ръце бяха на парапета, използвайки го като ръкохватка. - Ранения партньор, тоест аз, трябва да пресече финалната линия. Никой не каза, че ти трябва да си там.
Рог не видя грешка в логиката и призна този факт с помръдване на вежди.
- Е, аз съм тук сега. Нека ти помогна.
Ръката му се доближи до нея, после продължи напред, докато тялото му не се сблъска със земята. Джема се довлече през финалната линия и седна в отвора между два квадрата на парапета, спомняйки си, че учителят ѝ наричаше мястото, където седеше - зъбер. Поглеждайки надолу, тя наблюдаваше проснатото тяло на Рог. Наполовина от едната страна на линията и наполовина отзад.
- Този човек. Кълна се.
Тя въздъхна, поклати глава и на устните ѝ се появи развеселена усмивка, която не можа да сдържи. Резултатите от състезанието ги поставиха на второ място. Магията, въздействаща върху стената, се вдигна и очите на Рог се отвориха. Все още на земята, той погледна към Джема, която седеше на зъбера – краката ѝ кръстосани, а роклята безупречна. Ирисите ѝ блестяха с игрива светлина, а дясната ѝ ръка поклащаше лист хартия. Тя се изправи с плавно и грациозно движение, след което го прекрачи по пътя си към входа на състезателната зона. Рог постави длани на земята и се избута нагоре, докато не се изправи. Бършейки костюма си, той цъкна с език след като не успя да премахне няколко мръсни петна и последва Джема.
Той я настигна близо до входа. Без да се бави, тя пое инициативата и поведе. Рог задържа езика зад зъбите си и я придружи. Минаха покрай няколко състезателни зони, но Рог не можеше да види вътре от множеството хора, които се тълпяха на входовете. Той продължи да се учудва колко много хора се стичат на този фестивал, някои дори знаещи какво се случва в него. Вниманието му се насочи към лявата ръка на Джема. Пръстите и китката ѝ трепереха съвсем леко. Космите на ръката му се помръдваха от меко дърпане, а по кожата на врата и раменете му премина тръпка. Дясната му ръка се вдигна и пръстите загребаха кичур по-тъмна коса.
- Защо част от косата ти е с различен цвят? - Джема попита, без да забавя темпото си.
- А, това? - Рог опъна сноп коса. - Това е страничен ефект на обучението ми. Когато маг Дран правеше всичко възможно да ме научи на защита от магии, имаше едни потоци, които трябваше да отклонявам с помощта на ръкавицата, която направиха за мен.
Джема го погледна косо, само осмелявайки го да каже нещо за участието ѝ в унищожаването на инструмента. Рог не направи подобна безразсъдна грешка и продължи да говори с весел тон.
- Трябваше да стана по-добър в отклоняването на вредни заклинания, като огнени удари, мълнии и други подобни. – Рог се намръщи и прокара дясната ръка през косата си. - Никога обаче не можех да уцеля правилния ъгъл, затова ме удряха отстрани. Изгорелите коса и кожа по гърба ми са доказателство, че не бях достатъчно добър. - той сви рамене.
Джема кимна. Изразът на лицето ѝ изразяваше почти пълно разбиране. Лявата ѝ ръка се вдигна нагоре.
- Това е моят страничен ефект. - ръката ѝ вибрираше с магически ритъм. - Това и луничките. - другата ѝ ръка се вдигна и тя направи жест с пръсти към черните петънца, осеяли носа, и бузите ѝ.
За миг почти му каза, че и рогата ѝ са деформирани от магическото въздействие, но се улови навреме. Изглежда, не можеше да потисне напълно нуждата си да поговори с някой, който я разбира. Някой, който е бил в уникалното положение, в което само Джема е била. Някой като Рог.
- Значи ги смятат за грозни?
Откъде знае?
Гледайки го, тя видя , че очите му са вперени в луничките ѝ. Облекчена, тя отговори.
- Повечето хора, да. - тонът ѝ беше премерен и равен.
- Хм. - изненада се Рог. - На мен ми изглеждат добре.
Косия поглед се върна и Рог отново смело го издържа.
- Така както аз го виждам, те са част от теб. - обясни той, докато пресичаха границата, разделяща двете части на арената. - Начина, по който си ги получила, не е приятен, разбира се, както и изгарянето на косата, и кожата ми, също не бяха приятни, но тези неща са все още част от мен. Така че, как бих могъл да се отнасям с тях, сякаш не са? – глупавата и щастлива усмивка се завърна, озарявайки лицето му.
Джема не можеше просто така да се съгласи с врага, но вътрешно се радваше, че е разбрана. Минаха покрай още две зони на състезание, докато стигнаха до огромен площад с къщи. Табелата на входа гласеше „Състезание за практическо барикадиране“. Джема се обърна и се усмихна на Рог, като с широк замах на ръката си го подкани да влезе. Долната му челюст се премести наляво-надясно, след което той го направи.
Този район беше по-голям, с повече хора, натъпкани в тясното пространство, незаето от близките къщи. Джема успя да влезе вътре и миг по-късно портата се хлопна зад нея.
- Дами и господа. - друг подсилен от магията глас каза. - Добре дошли на състезанието за барикада. Моля, вземете своя партньор и изберете сграда, в която да се състезавате.
Последва голямо раздвижване на крака и дрехи. Рог видя как хората почти се бият помежду си за място, което смятат за свое. Очите на Джема обходиха кипящата тълпа, докато не намериха свободно място. Поддържайки спокойно темпо, тя се отправи към него и кимна на Рог да я последва. Той се приближи и разгледа сградата, която съответстваше на избраното от тях място.
Беше окаяна и разнебитена. Дори и барикадирана, тя можеше сравнително лесно да бъде разкъсана от малка група воини. Колкото повече я разглеждаше, толкова повече разбираше, защо всички страняха от нея.
- Виждам, че всички състезатели са в готовност. - гласът изгърмя по-силно от преди. - Правилата на играта са прости. Всяка двойка състезатели разполага със сграда, която трябва да укрепи срещу вражески атаки.
- Използвайте всички налични ресурси на територията на имота. - гласът направи многозначителна пауза, след което продължи. - Всичко е позволено.
- Сега. - продължи гласът с буйна енергия. - По местата.
- Пригответе се.
- Старт!
Всички двойки около тях се втурнаха напред, докато Рог и Джема спокойно оглеждаха сградата.
- Прозорците на първия етаж са в окаяно състояние. - каза Джема, а очите ѝ се движеха по фасадата. - Онази водосточна тръба носи опасност от взлом.
Тя посочи далечната лява страна на сградата, където от покрива се спускаше ръждясала метална тръба. Рог измърмори във знак на съгласие. Двамата приключиха с огледа едновременно и се насочиха към задната част на къщата. Обикаляйки от лявата страна, те не откриха възможни входове. Отзад, единствената възможност беше прозореца на първия етаж. От дясната страна на същия етаж, прозореца беше безопасен, но над него, на втория, имаше увиснал перваз, което представляваше огромен риск за сигурността. За щастие единствения начин да се достигне до него беше отводнителната тръба. Рог я хвана с две ръце и изпробва колко добре е прикрепена. От старата тръба се разнесе слаб стон.
- Бъди любезен и се погрижи за това. - каза Джема с меден глас. - Аз ще погледна на първия етаж.
- Дадено. - кимна той.
Поставяйки десния си крак на стената, той напрегна мускулите на ръцете си. Водосточната тръба изскочи от стената, накланяйки се към покрива в съседство. Стреснат, Рог подпря с рамо, след което я избута в обратната посока, докато не я уравновеси. Издишайки, той я пренесе с внимателна крачка до предната част на имота. Поставяйки тръбата на земята, Рог отново огледа бегло къщата, забелязвайки един прозорец, който можеше да ги направи уязвими. Закътан в задната част на втория етаж, той беше труден за достигане, но достатъчно отчаяни нападатели можеха да се справят. Той се усмихна, когато в главата му изникна една идея. Придърпа тръбата и я постави до стената, като горният ѝ край се опираше в перваза на прозореца. Пое си дълбоко въздух, замахна с ръце напред и избута тръбата навътре във стаята. Краят ѝ стигна до тавана и Рог се отпусна, очаквайки да види дали ще се плъзне назад, но тя остана на място. Усмихвайки се по-широко, той се втурна вътре и изтича по стълбите към втория етаж.
Намери подходящата стая и се шмугна в нея. Тръбата остърга прозореца и се плъзна обратно надолу. Пръстите на Рог я уловиха точно преди да изпадне. Той я издърпа и се придвижи настрани, за да може цялата да влезе вътре. Връщайки се в коридора, той срещна Джема.
- Здравей - изръмжа той, а потта по челото му го караше да блести. – Ей сега ще дойда.
Вдигнала и двете си вежди, тя не коментира, оставяйки Рог да продължи по пътя си към стаята отсреща. Вече вътре, той довлече тръбата до отворения и уязвим прозорец. Оставяйки ръба ѝ върху перваза на прозореца, той пое доволна и дълбока глътка въздух.
- Мисля, че приключих със втория етаж. – изпъчи се той.
Джема огледа измачкания му костюм и наклони глава. Намръщената ѝ физиономия накара пръстите на Рог да се разходят из косата му. Вдигайки ръка, тя направи отривист жест, сякаш зашлевяваше муха. Мръсотията и ръждата, полепнали по черната материя, изчезнаха и костюма върна свежестта си. Рог наведе глава във знак на благодарност и признание на вина. Повдигайки глава, той видя Джема да се взира в сръчната му сформировка.
- И каква, моля те обясни, е целта на това? - тя показа с жест дългото, кухо парче метал, пронизващо две стаи и един коридор.
- Борба с врагове, разбира се. - той присви очи, сякаш това беше най-очевидната отбранителна стратегия в историята.
Джема потърка брадичката си за няколко мига, опитвайки се да разбере какво има предвид.
Без да може да стигне до задоволително заключение, тя примирено свъси вежди и му махна с ръка. - Хайде да слезем долу. Можеш да ми помогнеш. - тя се обърна и излезе, без да чака отговор.
Рог я последва до прозореца на долния етаж, който тя беше барикадирала с умелото използване на две табуретки и средно голяма маса. Така тя се бе погрижила за една от четирите уязвимости, които Рог беше забелязал. Останалите бяха входната врата и още един прозорец на приземния етаж. Рог и Джема влязоха в стаята с незащитения прозорец.
- Трябва да счупиш това на парчета. – тя посочи една стара етажерка за книги. - Първо счупи тук и тук, за да можем да използваме дългите дъски за вратата. Таблата ще използваме за прозореца.
Ръката и пръста ѝ трепереха. Другата ѝ ръка правеше същото, но с почти незабележима честота. Без да коментира, той започна мисията си по разглобяване. Първо преобърна рафта с книги на една страна, после използва подметките си, за да ритне таблата между рафтовете. След като тя се освободи, той стъпи с двата си крака върху една от страничните дъски, обрамчващи рафтовете. Постави дланите си под противоположната страна и натисна нагоре. Дървото изстена, отказвайки да се счупи. Опита отново и отново, докато дъската не излетя и не пропусна брадичката му само за няколко пръста разстояние. Събирайки лакираните дъски, той се обърна. Очите на Джема бяха полузатворени, а тялото ѝ се поклащаше като върбови листа брулени от силен вятър.
- Добре ли си?
Джема чу в гласа му по-голяма загриженост, отколкото заслужаваше. Преглъщайки хаплива забележка, тя кимна.
- Направи каквото можеш с тези материали. Аз ще отида да седна в съседната стая. – тя се обърна с бавно и премерено движение, сякаш прекалено тежкото ѝ дишане можеше да я накара да падне.
Правейки малки крачки, тя продължи към целта си. Рог не искаше да я притиска за отговори. Запазвайки мълчание, той продължи работата по укрепването на прозореца. След като приключи, отиде да провери вратата. След кратък размисъл счупи две от дъските, а по-малките парчета постави под долната панта на вратата. По-дългото, постави под бравата на вратата, но то не стоеше добре. Използвайки пета, той изрита края на дъската докосващ пода. Няколко удара по-късно, тя се счупи и след това, той ритна отново, този път право надолу, така че счупеният край да се впие в земята. Чувствайки се доволен от работата си, той отиде в съседната стая.
Джема стоеше обърната с гръб към него, до купчината мебели закриващи прозореца. Тръпките, които обземаха тялото ѝ се бяха засилили до такава степен, че разклащаха силно дори и шапката ѝ.
- Хей. - Рог направи една голяма крачка за да стигне до нея. - Какво става? - той обгърна с двете си ръце раменете ѝ. В момента, в който кожата им се докосна, тя отпусна цялата си тежест върху него.
- Добре съм. - каза тя със слабия глас на полумъртъв уличен просяк. - Просто трябва да седна. Помогни ми да стигна до тази проклета маса. - очите ѝ посочиха масата, която се намираше под друга маса, заграждаща прозореца.
Левият крак на Рог се вдигна от земята, а Джема изобщо не помръдна.
Парализирана ли е?
Придвижвайки се пред нея, той постави бедрата и горната част на гърба ѝ върху ръцете си. Брадичката ѝ се облегна на рамото му, докато той с лекота повдигана тялото ѝ от земята. Обръщайки се на пета, той я пренесе до барикадата и я постави на масата. Неприятно изтръпване премина по кожата на раменете му, когато беше в такава близост.
- Трябва да… - започна да се задъхва тя. - …да изразходвам малко енергия. Тя е... твърде много. - гласът ѝ беше дрезгав от болката.
- Направи го тогава. Можеш ли да използваш къщата по някакъв начин?
Умът му първо го подкани да помогне и едва тогава си спомни, че се намира в по-опасна ситуация.
Благодарна, Джема кимна и освободи огромни енергии, които струяха безвредно около него. Невидимите ветрове на силата се вляха във всяка стена, пукнатина и скрито кътче на къщата, напоявайки всички материали с толкова много магия, че кожата на Рог съвсем спря да щипе. Въздъхвайки, Джема се изправи и облегна глава, мачкайки подгъва на шапката си в широката маса зад нея. Скърцане накара Рог да се обърне за да види как на пода се отваря тайна врата. Малък, облечен в роба мъж се изкачи по стълби водещи от скрито подземие до вътрешността на къщата.
- Здравейте. - заговори той с плосък и незаинтересован тон. - Привършихте ли?
- Ъм, да. – Рог каза и се почеса по тила.
- Много добре - кимна мъжът и се разходи по стаите.
Той държеше тънък дървен правоъгълник, към който бяха прикрепени няколко листа хартия. Придвижвайки се от барикада на барикада, той записваше нещо върху най-горната хартия в купчината. Изкачи се по стълбите, а Рог и Джема го последваха. Инспекторът отиде до водосточната тръба, която преграждаше пътя към другите стаи, и спря.
Погледна наляво, после надясно, обърна се и попита.
- И каква е целта на това? - той почука по тръбата с опакото на молива.
Мъжът и Джема погледнаха Рог.
- Целта е, халосване на врага до смърт. - Отговори той, след което се придвижи напред. - позволете ми да демонстрирам.
Влизайки в лявата стая, той се спря до прозореца.
- Ако някой успее да се покатери тук или на другия прозорец, защитникът трябва да направи това. - Като внимаваше да не омърси отново костюма си, той издърпа тръбата от ръба на перваза, и пръхтейки, нанесе няколко бодящи удара на невидимия враг. – За този конкретен защитен механизъм би било по-добре ако имаше повече хора, но разбирате идеята. - той върна металната тръба на предишното ѝ място.
Джема стоеше на входа на стаята, зад инспектора, но все пак вдигна ръка, за да скрие кикота си. Тръбата не беше чак толкова практична, но беше интересна и много забавна идея. Рог забеляза как тя се мъчи да сдържи смеха си, и сви вежди за да я нахока безмълвно. На път да избухне, тя се отдръпна назад и излезе от стаята. Главата на инспектора се извъртя. Като не видя нищо необичайно, той се обърна.
След едно раздразнено издишване, той записа нещо в списъка си.
- Ще продължа. – той разкрачи крака, обязди тръбата и се плъзна от другата страна, а Рог го остави да си върши работата.
Връщайки се долу, той откри Джема да се тресе отново, този път от смях.
- Радвам се, че си по-добре. - каза той с усмивка, докато слизаше от стълбите.
- Да. - успокои гласа си тя и се изправи. - Вече съм много по-добре.
Стъпките над главите им сигнализираха, че инспекторът се приближава към тях. Рог се обърна и застана до нея.
- Приключих инспекцията. - обяви той, когато достигна най-долното стъпало. - Сега е време за теста за издръжливост.
Рог и Джема си размениха погледи. Инспекторът въздъхна и им махна да го последват. Той ги заведе до близката стена, докосна една стърчаща дъска, която разкри скрита врата. Отваряйки я, мъжът скочи тридесетте сантиметра до земята и излезе от къщата. Двамата го последваха до предния двор на имота, където ги чакаше млад маг. Когато стигнаха до него, раменете на Рог потръпнаха от неудобство.
- Това момче ще проведе теста за издръжливост. В общи линии, той ще приложи магическа сила, която би била приблизително равна на няколко мъже, и ще провери здравината на изработката ви. Това е много по-лесно, отколкото да се занимаваш с мускулести глупаци. - инспекторът се улови какво казва и погледна Рог. - Без да целя обида, разбира се. - той се усмихна с тренирана до съвършенство бюрократична усмивка.
- Ни най-малко. – Рог поклати брадичката си, а в корема му растеше тревога.
Той се наведе към Джема и прошепна. - Колко здрави са барикадите сега?
- Да кажем, че се опитам да унищожа целия ти град. - прошепна тя в отговор. - Тази малка барака ще остане цяла дори след всичките ми усилия.
Очите на Рог се разшириха, а тя сви извинително раменете си. Дясната му ръка загреба кичури коса, докато умът му се втурна към измислянето на начин за предотвратяване на дисквалификацията им.
- Инспекторе, възможно ли е...
Той направи крачка към мъжа, но тестът вече беше в ход.
- Един човек. - каза инспекторът и мага приложи необходимия магически тласък.
Записвайки си нещо, той отново заговори. - Десет човека.
Отдели секунда, за да напише бележка, и продължи. - Двадесет и пет.
Магът събра необходимото количество енергия, след което я освободи. Къщата остана непоклатима. Написвайки резултата, инспекторът вдигна поглед, а чертите на лицето му бяха смаяни.
- Петдесет.
Нищо не се случи.
- Сто. - гласът му трепереше.
Това продължи цяла минута. Инспекторът увеличаваше броя на хипотетичните атакуващи мъже, докато достигна хиляда. Въпреки това, къщата не помръдваше. Пот изби по челото на мага. Лицето му загуби всякакъв цвят и сега приличаше на изпран бял чаршаф. На хиляда и двеста, той вече не можеше да вдигне ръце. Поклони се и си тръгна.
- Кой от вас е използвал магия в тази къща? - инспекторът обвинително насочи молив към тях.
- Аз бях. - каза Рог, без да се замисля за миг.
Той извади значката си и я показа.
- Ш-ш-шампионе. – шок накара езика на инспектора да го предаде. - Не знаех, не ми беше казано.
- Сега, сега, добри ми човече, няма защо да се тревожиш. - Рог сложи ръка на рамото на мъжа и използва най-успокоителния си тон.
- М-м-магията е против правилата. - дланите на инспектора започнаха да се трият една в друга.
- Честно, не знаех. - Рог сложи свободната си ръка на сърцето. - Но разбирам защо това е в правилата. - той поклати брадичка с разбиране.
- А наказанието е? - Рог попита със сериозен израз на лицето.
- Дисквалификация. - изцвърча инспекторът.
- Разбираемо. - кимна Рог, после завъртя мъжа и го издърпа настрани от Джема. – Но виж сега какъв е проблемът. - той заговори с тих и заговорнически тон.
- Това е единственото заклинание, което съм научил успешно. Вероятно си чувал слуховете, нали? - веждите на Рог се вдигнаха и инспекторът изрази мълчаливо съгласие. - Всичките са верни. Досега не можех да правя магия. Живота ми да зависеше от това, нямаше да успея. Дори трябваше да направят едно грозно и обемисто нещо приличащо на ръкавица, за да мога изобщо да имам някакъв шанс в магическа битка. Както и да е, заклинанието за укрепване ми се отдава наистина добре. Видя как твоя другар се мъчеше да мине през него. Той е полумъртъв и не можа да нанесе дори драскотина на къщата. Страхотна е тази магия. - той стисна рамото на мъжа за да акцентира думите си.
Инспекторът кимна в знак на съгласие, но очите му продължаваха да правят объркани скокове от Рог към неразрушимата къща. Оказа се, че той е човек с малко въображение. Рог сдържа въздишка и се приготви да обясни мотивите си.
- Направих го, за да впечатля дамата. - каза той на инспектора, като я посочи с брадичка.
Погледът на инспектора пробяга по нея, сякаш се готвеше да разкъса дрехите ѝ, дори да ги изяде, ако се наложи. Изтласквайки отвращението на заден план, Рог продължи.
- Погледни я само. Разбираш какво искам да кажа, нали?
Матовите очи на инспектора проблеснаха с разбиране. Сега Рог трябваше само да се възползва от слабостта на всеки бюрократ. Алчността му.
- Ти си човек с изключителна хитрост, добри инспекторе. - гласа на Рог стана още по-тих. - Сигурен съм, че можем да измислим нещо за теб и изтощения ти млад сътрудник там. Какво ще кажеш?
Погледа на инспектора, в който прозираше болната светлина на алчността, се премести върху Рог.
- След фестивала? - Рог подаде лявата си ръка. - Ще те намеря и ще се разберем. Договорено?
Лявата ръка на инспектора хвана и стисна тази на Рог. След като договора им беше скрепен, инспекторът отиде да вземе младия маг и изчезна.
Приближавайки се до Джема, тя хвана с два пръста маншета на ризата му.
- Защо го направи? Бях на път да загубя. – всяка нейна дума бе наситена с униние.
Отговорът му беше прост. - Защото искам да спечеля.
Джема не разбираше. Бузите ѝ се надигнаха от усилието да схване смисъла му.
- Твоята дисквалификация, не е същото като това да спечеля. - обясни той, но обърканите черти на Джема не се отпуснаха.
Той се опита да ѝ разясни.
- Вероятно си била принудена да задържаш цялата тази енергия в себе си, за да бъдеш по-силна. Не съм достатъчно умен, за да разбирам магията, но знам, че силата, която имаш, не е естествена, и вероятно са ти причинили доста неприятни неща, за да се стигне до сегашното ти състояние. Аз се интересувам само от честното съревнование, но няма нищо честно в това собствения ти народ да се възползват от теб, превръщайки те в магическо оръжие. И освен това, аз ти предложих да използваш магията в къщата и поемам отговорността.
- Все пак. - възрази Джема. - Не е нужно да ме прикриваш. Способна съм сама да се справям с делата си.
- А аз не правех това. Застъпих се за теб, защото имаше нужда от помощ и беше пред очите ми.
Джема отвори уста да говори, но Рог я спря, като вдигна ръка.
- Отвъд нашето състезание, ти се нуждаеше от помощ, а аз можех, затова го направих. Това е. Аз съм си такъв и мога да направя нещо по въпроса, точно колкото ти можеш да направиш нещо относно рогата си.
- Е. - Рог завъртя очи. - Освен очевидното, разбира се. – раздвижвайки ръце във въздуха, той ѝ даде най-добрата си имитация за заклинание.
Опита му да подобри настроението не се увенча с успех и последва кратко мълчание.
- Вероятно е глупаво да помагаш на врага си. - каза Рог, като я погледна.
- Мисля, че вероятно това е дефиницията на глупаво. - Джема се засмя и впери очи обратно в него.
Усмихвайки се, Рог каза. - Добре тогава, ако бихте били така добра да последвате този глупав враг, има още конкурси, които да посетите.
Тя освободи маншета му и той ѝ предложи свивката на ръката си. Приемайки я с благодарност, тя излезе с него от пустия двор.
- Искаш ли да пробваме още един твой конкурс? - Рог попита, като държеше ръка близо до листовете хартия в джоба си.
- Не. - отговори тя с твърд глас и решително поклащане на главата. - Направихме един от моите, така че следващия избор е твой.
Рог кимна и прелисти възможностите си. Свивайки очи, той огледа Джема. Все още фино облечена и прекрасна, той не виждаше очевидно място, където тя би могла да държи купчината си документи.
- Ти да не запамети състезателните листове? - попита той.
- Не.
- Къде са тогава?
- О. - Джема махна с една ръка, а другата кокетно сложи на устата си. - Една дама никога не разкрива тайните си.
- Моля за извинение. - каза той с по-оживен тон, след което наведе глава.
Изправяйки се, той погледна избрания от него състезателен лист. Обърна го в ръцете си и се опита да разбере накъде го отвежда картата в долната част. Тези инструкции не бяха като предишните, които показваха от коя страна на арената ще се проведе събитието. На този лист хартия беше посочена конкретна част от целия терен на състезанието, до която Рог трябваше да се ориентира, подобно на, предположи той, решаването на географски пъзел. Джема успя да надникне точно преди той да свие рамене, да сгъне картата и да я върне в джоба си.
- Натам. - посочи той.
С ръце зад гърба си, Джема го последва. Преминаха през няколко дясностоящи състезания, преди да пресечат границата на лявата част на арената. Джема забеляза, че зоните на състезанията започнаха да изглеждат все по-изискани и скоро се превърнаха в истински сгради като тези, които бяха подминали на път за конкурса. Рог се консултира за последен път с малката карта, след което спря пред много орнаментирана порта. Продължавайки напред, Джема изостана за миг, защото се възхищаваше на металната изработка на портата. Осъзнала, че е изостанала, тя направи няколко дълги крачки, после кратък скок и настигна Рог, който беше погълнат от картата. Тя я погледна за втори път и ѝ се стори, че червения квадрат, отбелязващ събитието, се е изместил на друго място. Преди да успее да отбележи това, Рог бе поставил дланта си върху една очукана дървена врата.
- Мисля, че това търсим. - каза той и я отвори.
Пред тях се откри тъмен коридор. Рог направи бавни и колебливи крачки в тъмнината. Намирайки безопасна, и здрава, макар и тъмна земя, той махна на Джема да влезе вътре. Прекрачвайки прага, тя усети впечатляващо количество магически енергии в действие. Вратата се хлопна зад нея и пред очите, и на двамата, се откри широка зала.
Хора, облечени в ослепителни дрехи, изпълваха помещението. Те застанаха в очакване пред друг комплект майсторски изработени метални порти.
- Последните ни участници пристигнаха! - обяви невидим глас, без да се чуват фанфари от тълпата.
Рог се огледа, забелязвайки, че ги заобикаля някакъв вид купол, който закриваше външния свят.
- Ще заемат ли най-новите ни участници мястото си при останалите, за да можем да започнем?
Рог направи бавни и предпазливи крачки към събралите се. Джема беше близо и когато погледна към него, на лицето ѝ се появи същото объркване, което той изпитваше в себе си. Присъединявайки се към редиците на останалите двойки, те спряха на място и гласът заговори отново.
- Добре дошли на тазгодишното скрито събитие. Правилните хора са наясно как се случват нещата, но за тези от вас, които са попаднали тук чрез хитрост или чист късмет, ето правилата. Събитието се нарича "Практическо оцеляване по време на обсада" и ние ще поискаме от вас да направите точно това. Разбира се, има и малък обрат, който ще ви държи нащрек, и ще покаже, че сте достойни да получите достатъчно точки директно да спечелите първото място на любовния конкурс.
Джема и Рог се спогледаха.
- Виждам, че някои от вас са по-безпомощни, отколкото очаквах. - отново заговори гласът, а през тълпата премина вълна от хихикания. - За тези, които не са достатъчно съобразителни, това състезание струва повече точки от всички останали взети заедно. Съответно това означава, че само правилните хора получават шанс да участват, така че ако не сте от тях, а вие със сигурност знаете когато е така, моят съвет към вас е - дръжте си устата затворена и се опитайте да се справите.
Последва многозначна пауза, преди гласът да продължи.
- Сега, след като приключихме с политиката. - гласът предизвика малка вълна от смях. - Ето и правилата. Всяка двойка получава къща и припаси. Както всички знаете, днес е годишнината от древния договор, сключен между хората и демоните, така че ще се изправите срещу нашественици, които заместват безмилостните демони, които могат да нахлуят във света ни всяка година. В кутията пред входа има петдесет листчета хартия. Всяка двойка трябва да вземе по едно и след това да се отправи към къщата, обозначена с номера на хартията. Късмет на всички!
Гласът замлъкна и четиридесет, и девет двойки се наредиха на опашка до гореспоменатата кутия. Джема и Рог заеха мястото си отзад и се придвижваха напред, когато всяка двойка влизаше вътре. Джема погледна Рог въпросително. Отвръщайки на погледа ѝ, той сви рамене и наклони глава настрани, показвайки, че също не знае какво се случва. Изваждайки състезателния лист, те видяха, че той е придобил различен цвят. Сега беше тъмнозелен, а картата на гърба му показваше квадрата на тяхното местоположение.
- Това беше друг цвят, нали? - попита го тя, за да се увери.
- Да. - каза той и се намръщи.
- И видях, че квадрата, обозначаващ местоположението, се е преместил поне веднъж.
- И за мен се премести няколко пъти. - думите оставиха лош вкус в устата му.
- Магия значи. - каза тя категорично и скръсти ръце.
- Мхм. - съгласи се Рог и усети как ръката му се свива в юмрук. - Предполагам, че използването на магия е допустимо... за правилните хора. - гняв се разрастваше в стомаха му с всяка следваща дума.
Достигайки до кутията, Рог замахна с ръка в широка дъга и я грабна от масата. Откъсна капака и го захвърли настрани, извади последния лист хартия и погледна изписаното на страницата число - две. Захвърли кутията и хартията настрани, изплю се на земята, и влезе вътре. Джема бързо тръгна след него.
Къщите в зоната на конкурса не бяха макети, а истински сгради. Джема се възхити на майсторството на фасадите им. На павирания път пред всяка къща имаше номер. Те не вървяха в хронологичен ред, така че Джема мина по номер тридесет и шест, после по четиридесет, и четири, после по девет. Рог продължаваше мълчаливо да негодува, така че Джема остави въпросите от рода на къде отиваме, назад във съзнанието си. Завиха зад ъгъла, тръгнаха по новата улица, после завиха отново и достигнаха къща номер две.
Джема не загуби нито миг преди да се изкачи по стълбите водещи до входната врата. Рог застана пред първото стъпало, като все още се опитваше да запази спокойствие. Джема разбираше проблема, който имаше, но не беше нито нейно място, нито задължение да говори за него. Отваряйки вратата, тя влезе вътре и откри младо момиче, стоящо в стая достатъчно широка да бъде всекидневна.
- Арлии? - попита Джема и повдигна вежди.
Разпознавайки я, лицето на момичето светна и то се затича, прегръщайки дясното бедро на Джема.
- Здравей. - Джема постави нежно ръце на рамото ѝ и коленичи. - Как попадна тук?
- Работя. - каза Арлии с тих и горд глас, а бузите ѝ бяха розови от вълнение.
- Рог! - изпищя тя, пусна Джема и се сблъска с мускулест крак.
- Здравей. - каза весело Рог. - Как си, малка госпожице?
- Работя. - повтори тя с още по-голяма гордост.
- Работиш, а? Чудесно, чудесно. - Рог я вдигна на ръце и огледа интериора. - И какво ти казаха да правиш?
- Хм. - замисли се Арлии, а веждите ѝ се свъсиха от неистовите усилия, които полагаше за да си спомни.
- Състезатели. - върна се невидимия глас, който звучеше така, сякаш говорещият беше в самата къща. - Всеки от вас е влязъл в съответната сграда и там е открил изненада. Сега, както всички отговорни родители знаят, вие сте главния пазител на детето. И така, днешното ни състезание ще провери дали имате способностите нужни да се грижите за един млад живот по време на твърде вероятна предстояща обсада.
Рог погледна Джема, после отиде до прозореца и огледа улицата. Там все още нямаше никой. Арлии се размърда в ръцете му и започна да плаче.
- Хей, хей. - заговори той нежно, като я галеше по бузата. – Няма защо да се страхуваш. Всичко ще бъде наред. - той се опита да я успокои, но тя продължи да плаче.
- Децата лесно се разстройват, нали? - отново се чу гласа на диктора. – Съответно, за да се отрази това, всяко дете току-що беше подложено на заклинание за гадене. Това конкретно заклинание има много добри лечебни ползи, както когато някой погрешно погълне нещо и то трябва да бъде изчистено от тялото му. Това е ефекта, който заклинанието има върху възрастните. Когато се приложи на деца, то ги прави емоционално нестабилни. Но не се притеснявайте всички вие с лесно раними души, това е само временна промяна и не са наблюдавани дългосрочни отрицателни ефекти.
Рог видя как очите на Джема пламнаха с гняв. Ръцете ѝ трепереха, после се свиха в юмруци. Арлии спря да плаче, а бузата ѝ се облегна на врата му. Загрижеността му разцъфна в ярост.
- Хей, Арлии. - каза той, хвана я под мишниците и я издигна нагоре.
Късите ѝ крака увиснаха безсилно във въздуха.
- Чуваш ли ме, Арлии? - Рог почти изкрещя, а в гласа му се промъкна ненавист.
- Пусни я. - приближи се Джема. - Ще я прегледам.
Той положи Арлии на земята, а Джема клекна до нея. Тя затвори очи и докосна кожата на челото, шията, и ръцете на момичето. Щракайки с език, тя отвори очи и погледна Рог.
- Тя има латентни магически сили и когато ѝ направиха заклинанието, те са се събудили. - заяви тя, сякаш това обясняваше нещо.
Физиономията, която Рог направи я накара да продължи.
- Някои практикуващи магия вярват, че отключването на способностите в ранна възраст на едно дете е възможно да го направи по-добър маг. Децата са естествено любопитни, така че когато им се покаже красотата на магията, те се вкопчват в нея, без да знаят как да я пуснат. Арлии е попаднала в така наречения магически поток и не знае как да се освободи.
Рог наблюдаваше как тънък слой пот покрива лицето на Арлии. Чертите ѝ се набраздиха в гримаса, а миг по-късно се отпуснаха до редки потрепвания.
- Моля те, помогни ѝ. - каза той на Джема.
Тя беше шокирана, че той не зададе никакъв въпрос. Изглежда вярваше, че тя може да се справи и я молеше да помогне директно. Никой досега не беше вярвал толкова много в нея. Дори баща ѝ, който бе направил всичко възможно да я превърне в най-смъртоносния демон, живял някога.
- Ще направя всичко по силите си. - каза тя, без да се бави с размисли, след което постави длани върху бузите на Арлии.
Рог ѝ кимна с благодарност и се изправи. Отиде до прозореца и видя мъже в доспехи. Бяха четирима. Този, който ги водеше, беше неговия военен учител. Рог чу как Джема въздъхна, после дрехите ѝ се разместиха. Поглеждайки назад, той я видя да държи Арлии на ръце. Челото на Джема докосваше скалпа на Арлии. Малките пръсти я хванаха за роклята, а бузата на Арлии докосна участъка от кожа точно под гърлото на Джема.
- Някой идва. - прошепна Джема.
- Знам. - Рог хвана дръжката на вратата. - Не се притеснявай. Аз ще се погрижа.
Излизайки навън, той застана на върха на стълбите и погледна надолу към четиримата мъже.
- Пусни ни вътре, момче. - заповяда лидера, сякаш с Рог бяха обратно в казармата.
Обучението му почти го накара да се отдръпне встрани. Успокоявайки се и поемайки отново управлението на ума си, той даде простия отговор.
- Не.
- Не я оставяй да те измами. Тя не е човек и ще унищожи всичко за миг.
Рог се замисли дали да не спори, но виждайки погледа на тези мъже, знаеше че не си заслужава. Те вече бяха поели по избрания си курс. Оставайки мълчалив, той просто ги наблюдаваше.
- Тя е обвързана с правилата, момче. - забързано каза неговия военен наставник. - Ти определи този конкурс за вашето състезание, така че тя не може да използва магията си. Онзи стар глупак Дран смята, че вероятно би могла, ако си дал съгласието си, но не е сигурен.
Той се приближи до първото стъпало.
- Така или иначе, това е нашия шанс, твоят шанс да спечелиш! - той стисна юмрука, в който не държеше оръжие.
- Не. – с хладна кръв и ясен ум, заключи Рог.
Нищо не пречеше на преценката му - нито невъздържаността му, нито презрението. Мислеше само за защитата на Арлии и на Джема, която правеше всичко възможно да ѝ помогне. Учителят му го изчака за миг, очаквайки Рог да каже нещо повече, но го беше научил добре. Винаги, когато се стигнеше до битка, този който не се бе подготвил, най-вероятно щеше да загуби. И все пак, той се беше грижил за момчето толкова години, докато беше под негова опека, затова опита един последен път.
- Защо защитаваш това същество, а? - гласа на учителя му беше изпълнен с мъка. - Или е заради детето в къщата? Притесняваш се за него? - той предположи.
- Да. - отвърна Рог, все още стоящ на мястото си.
Стиснатия юмрук на учителя му увисна.
- Нейният живот не струва живота на всички останали! - изкрещя той от безсилие.
- Определено струва повече от вашите. - левия показалец на Рог плавно посочи всички събралите се мъже. - Бих убил всеки един от вас, само за да я спася.
- Значи вече е сторено, уличен плъх. - каза с неприязън, глас зад шлем.
На Рог не му беше нужно да вижда под бронята, за да разбере, че това е Брийвлин.
- Така е. - съгласи се Рог. - Но не идвай тук с войниците си и не се преструвайте, че това е някаква възвишена мисия за спасяване на човечеството. И не се преструвайте, че някога сте очаквали да преживея това състезание. Създадохте оръжие, което да се счупи в подходящия момент, за да може да забави врага. Но аз почти успях! - той изкрещя, удряйки с длан по гърдите си.
- Ако просто ме бяхте оставили. - продължи да крещи той. - Имах шанс, но сега, след като се видя, че тя е вашата цел, унищожихте всичко, което бях постигнал.
Рог си пое дъх и бавно поклати глава, след което каза.
- Повече няма да си хабя думите. - гласа му беше тих и дрезгав. - Вероятно само Вандия съобразява, че основната ни сила като вид е в разбирането и състраданието. А не по-слабата ни магическа или военна мощ. Това вече няма значение. Дошли сте тук за битка.
Рог ритна дървения парапет до себе си и едно солидно парче дърво се счупи в долната издялана част, която сътворяваше прекрасна вдлъбнатина. Дърпайки, той отчупи дървото и го хвана като тояга.
- И аз ще ви дам такава. - каза той, като стъпи на първото стъпало, водещо надолу.
Джема се бореше. Енергията на Арлии беше толкова трудна за откриване в дивата бъркотия от цветове, която съставляваше потока. Всеки път, когато се приближаваше до момичето, тя се изплъзваше през неосезаемите ѝ пръсти. Ушите ѝ чуваха шума на битката в реалния свят. Дърво се удряше в метал, а металът на свой ред разкъсваше плът. Отблъсквайки тези звуци, тя се съсредоточи върху това да намери отново Арлии. Слабата, но забележима следа на момичето избледняваше все повече и повече, докато духът ѝ се преплиташе с неукротимата магия, пронизваща измеренията. Джема само веднъж бе виждала този феномен от другата му страна, и това се случи когато единствената ѝ приятелка беше загинала, разрушавайки половината сградата, в която се намираха. Арлии се бе закачила за един от най-мощните магически потоци наоколо и ако не беше спасена, евентуалният взрив щеше да е катастрофален.
Джема се разтревожи. Колкото и усилия да полагаше, не успяваше да се доближи до Арлии. Опита се да призове духовете, правилата по дяволите, но те не отговориха. Разочарованието ѝ нарасна и енергиите около нея откликнаха, променяйки цвета си. Заразявайки пространството около нея със силна емоция разчисти гледката ѝ достатъчно, за да види Арлии. Продължавайки да се ядосва, тя се приближаваше все повече и повече, а податливото пространство около нея придобиваше цвета на гнева. Всички неща, които беше преживяла през живота си, излязоха от нея и оцветиха магическото платно. Пространството се превърна в картина с достатъчно ярки цветове, за да може Джема да се хване за малкото тяло на Арлии и да я задържи здраво. Момичето отново я разпозна и подсили прегръдката им. Джема се обърна, опитвайки се да си тръгне. Цветът на страха потопи всичко около нея в мрак. Тя не знаеше на къде да поеме. Завъртайки глава, тя видя само цветовете, които беше донесла. Мракът бързо изпреварваше множеството други цветове. Джема забави мисълта си и се съсредоточи. Реалния свят беше там, където се намираха звуците. Тя се ослуша за Рог и го чу да повтаря една дума отново и отново, и отново. Държейки Арлии, Джема се придвижи към песнопението на Рог.
- Моля, моля, моля, моля. - промълви той.
Челото му беше притиснато към тила на Арлии. Джема държеше момичето в прегръдките си и се бе облегна на стената. Рог не можеше да вдигне ръцете си както трябва, така че единственото му действие беше да допре нежно главата си до тази на Арлии. Дишането ѝ беше плитко и тя се движеше обезпокоително малко. Безсилието накара сълзите в очите му да избликнат.
- Премести се, грамадо. - изстена Джема.
Рог се отметна назад толкова бързо, че едва не падна. Джема обгърна с ръка гърлото на Арлии и я задържа там за няколко мига.
- Тя е в безопасност. Измъкнахме се благодарение на теб.
Рог седна обратно на хълбоците си и въздъхна. По бузата му се стичаха топли сълзи. Чувствайки се прекалено щастлив, той не направи нищо, за да възпре техния поток. Джема се съсредоточи върху него и видя, че има няколко дълбоки рани на ръката, една през гърдите, а едната страна на главата му обилно кървеше. Въпреки това лицето му беше най-щастливото, което беше виждала до сега.
- Какво стана?
Главата му се наклони настрани и до колкото можеше сви рамене.
- Нищо особено, проста приятелска кавга между съюзници. - опита се да звучи весело, но клепачите му започнаха да пърхат.
Джема сложи Арлии на земята и се втурна към него. Той изгуби съзнание за миг и се наклони. Джема успя да стигне точно навреме и го хвана в прегръдките си. Той отвори очи и погледна нагоре.
- Благодаря ти, че я спаси. - погледът му беше втренчен в нейния. - Не ти се налагаше, но ти го направи.
- Е, да. - усмихна се тя. – След като ме помоли толкова мило.
Рог осъзна, че истинската Джема е пред очите му. Тази невинна и безгрижна размяна на реплики беше това, което можеше да бъде животът ѝ, свободен от грижите, които ѝ бяха натрапени. Вярата на Рог в плана му нарасна и той изпълни последната стъпка.
- Хей, ще ми трябва помощта ти за нещо. Ела по-близо.
Джема се наведе. Рог използва последните си сили, за да вдигне ръката си и да я сложи на бузата ѝ. Преди тя да успее да реагира, той я придърпа към себе си и я целуна. Беше обикновена, почти детска целувка, но чувството, което се криеше зад нея, я завладя. Възстановила самообладанието си, тя се отдръпна. Ъгълчетата на устата ѝ се разтеглиха настрани в знак на объркване.
Главата на Рог падна върху рамото му и той наблюдаваше легналата Арлии, а бавното издигане, и спускане на гърдите ѝ подтикваше очите му да се затворят.
- Бил съм свидетел и съм преживял достатъчно болка. - едва се чуваше слабият му глас. - Може би вие ще се справите по-добре.
Джема не каза нищо. Тя беше победителя. Състезанието беше приключило и Рог, според нея, се беше предал. Тя го подпря на касата на близката врата.
- Защо направи това? - веждите ѝ се свъсиха от гняв.
- Защото мисля, че живота ти е бил подобен на моя. - каза той, а клепачите му се спуснаха надолу. - Бях отгледан да бъда оръжие, а да бъдеш оръжие е лесно. Правиш каквото ти кажат, нараняваш когото ти кажат. Убиваш... когато ти кажат. - беше му трудно да остане буден.
- Мисля, че мога поне да ти дам шанс. - каза той и гласа му затихна.
- Шанс за какво? - разочарованите думи на Джема не му позволиха да загуби съзнание.
- Да бъдеш каквато искаш.
Очите му се затвориха и останаха така. Джема забеляза локвата кръв под него. Движейки се бързо, тя съблече ризата му и се ужаси от раните, които видя. Целият му торс беше червен, а жизнената му същност спокойно се изливаше. Джема знаеше как най-добре да унищожава, а не да лекува. Въпреки това, тя започна да разкъсва ризата му на ленти, след което ги завърза около увредените места. Някои от разрезите бяха твърде дълбоки, тези трябваше да затвори с изгаряне. Накрая обработи целия му гръб, огледа се и забеляза, че света е по-жив, и ярък. Духовете я бяха наблюдавали през цялото време.
- Стани, шампионе. - заговори въздухът. - Ти спечели състезанието и като победител си официалния владетел на този свят. Делегацията ти те очаква.
Джема погледна Рог за последен път. Той вече поне не кървеше до смърт, затова тя направи решителни крачки навън. В началото на стълбището тя видя четири тела, проснати на земята. Никой от тях не бе успял да изкачи дори едно стъпало. Свитата ѝ чакаше пред отворения портал.
- Браво, дете. - поздрави я баща ѝ. - Нека бързо се оттеглим, за да те заредим с енергия. Тези същества няма да приемат победата ти лежерно, така че ни трябваш подготвена.
- Да, татко. - каза тя с механичния и официален тон, който той харесваше.
Кимайки със задоволство, той я остави да влезе първа, а след това я последваха и останалите. Духовете затвориха портала и напуснаха човешкия свят.
Рог се събуди в лазарета на казармата. Нараняванията му не го бяха убили, но болката го караше да мечтае да бяха. Веднага щом можеше да ходи сам, войниците дойдоха да го извлачат от там. Докато беше воден по улиците, хората хвърляха по него боклуци и мръсотия. Викайки и крещейки, те го изпроводиха до главната порта. След като го избутаха навън, вратата бе затворена с трясък зад него. Събирайки за миг оскъдните си сили, той се запъти към изоставените колиби пред града. Намери една къща близо до мястото, където портала се бе отворил преди, настани се и зачака съдбата си.
Няколко седмици по-късно, времето му дойде. Портала към света на демоните се отвори. Рог грабна бастуна си и се заклатушка навън. Джема влезе в човешкия свят, облечена с бляскави доспехи. Нейното величие отново спря дъха му. Преглъщайки тежко, той започна да накуцва към нея, решен да бъде единствения архитект на своята гибел.
Зад Джема се виждаха безброй редици от войници. А поглеждайки назад, бойните стени на бившия му град също бяха пълни с хора. Ръцете на Джема се вдигнаха и дори от това разстояние той усети гигантската сила, която тя призоваваше. Рог наблюдаваше как Джема отприщва тази сила и бойното ѝ облекло се промени в пъстър сарафан. Шлемът ѝ се превърна в красива сламена шапка, а портала зад нея се смали, докато не стана нищожна точка на хоризонта.
- Какво се случва? - попита той, когато се приближи.
- Успях да прекъсна връзката между нашия и вашия свят. - главата ѝ се поклащаше като прът местен от силен вятър. – Така поне си мисля. Няма да им е лесно да го отворят отново поне за няколко хиляди години. - тя погледна ръцете си за миг.
- Не мога да кажа обаче, че ще мога да правя магия.
Изглеждаше някак мрачна, затова Рог реши да разведри обстановката.
- На кой му е притрябвала? - махна пренебрежително с ръка той. - Какво ще кажеш да се разходим?
- Разбира се. - очите ѝ сканираха препълнените бойници зад него. - Но къде?
- Натам. – той посочи в противоположната посока на града, към широкия свят.
- Добре. - съгласи се тя и с усмивка на уста, подхвана свивката на ръката му.
Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура” по програма “Творчески стипендии”.
