– Шегуваш се нали? – каза Филип и натисна  слушалката по-надълбоко в ухото си. – Това са шибани глупости!

– Каквото е това е, Фил – гласът от телефона отговори с растящо раздразнение. – Ти си единствения свободен тази вечер –

– Да – Филип пресече гласът. – Защото е шибаният ми рожден ден.

– И ти се извинявам за това – гласът продължи равномерно. – Но се предполага, че събитието се случва на всеки 37 години и –

– И не ми пука – Филип се намеси отново докато се приближаваше до уличен терминал.

– Разбираемо, но аз съм ти шеф – гласът каза, този път през стиснати зъби. – За това ако искаш да имаш работа в понеделник, ще правиш каквото ти казвам. Съжалявам, че ти развалям плановете за вечерта, но така стоят нещата. Бъди готов със статията до следващата седмица и честит рожден ден отново.

Обаждането приключи и Филип махна телефонът от ухото си.

– Отивай по дяволите – каза Филип и погледна имейла, който шефът му беше изпратил.

Филип прекара умният часовник, който носеше на лявата си ръка пред терминала и жужащ звук над главата му започна да се спуска надолу. Филип стъпи на пешеходната пътека и бе пресрещнат по средата ѝ от летящ дрон носещ тъмносива кутия закачена под него. Дронът спря на около тридест сантиметра от Филип и замръзна на една височина, докато механични звуци започнаха да се чуват от вътрешността на кутията. Тридесет секунди по-късно, Филип погледна към часовника си и след като циферблата се появи, той посочи, че часът е 19:03. Правейки гримаса, Филип отвори груповият чат, където гостите му обсъждаха дали да се срещнат в 20:30 или 21:00. Той им написа съобщение, че партито няма да се състои. Бараж от съобщения накараха телефона да звъни безспир, за това Филип включи функцията „Необезпокояван“, след това активира алармената система на апартамента си, и накрая заключи входната си врата чрез приложението на телефона. Поглеждайки нагоре видя, че дронът най-накрая бе напечатал журналистическият пропуск, който Филип бе получил във имейла. Пропускът висеше на малка кукичка под кутията. Очилатото и рижобрадото лице на Филип го гледаше безстрастно от снимката. Той грабна напечатаната карта с такава сила, че дронът загуби баланса си и започна да се поклаща във въздуха. Филип съжали за поведението си спрямо устройството, но когато си припомни развалените планове, той бутна летящата машина с колкото сила имаше. Дронът компенсира бурното смущение като прелетя назад до средата на улицата, след това започна да лети директно нагоре, бързо стигайки над сградите.

– И ти отивай по дяволите – каза Филип, понаблюдава дрона няколко секунди и чак тогава се отправи към нововъзложената задача.

Светлината неотклонно намаляваше докато той се приближаваше към музея, чийто тъмни прозорци отразяваха последните остатъци на деня. Устните на Филип се превърнаха в усмивка заради нарастващата възможност за фалшива следа. Той застана пред входните врати, които обозначаваха музея като затворен, но Филип все пак реши да пробва да влезе и притисна журналистическият си пропуск до четящото входно устройство. Електронната ключалка издаде нежно отхвърлящо пиукане. Усмивката на Филип се разшири, настроението му се озари, а денят се превърна в нощ. С лек подскок в походката, Филип се насочи към дома си. Той все още имаше време да предотврати влаковата катастрофа, която вечерта заплашително ставаше.

– Господин Хейгън? – чу се глас от входът на сградата. – Моля, заповядайте.

Гласът бе дълбок и гладък, като на водещ на късна радио програма. Рамената на Филип се стегнаха и той се обърна да види нисък мъж носещ работен гащеризон, стоящ до отворената вече входна врата.

– Шефът Ви се обади и ме хвана точно преди да си замина, и тъй като съм все още тук, ме помоли да ви пусна. Голям късмет, нали? – мъжът се усмихна с толкова сияина позитивност, че хапливия коментар в гърлото на Филип не успя да се срещне с тъмнината навън.

Унилият Филип се завъртя наопаки и влезе в сградата, мъжът ходеше близко зад него. Филип се качи по няколкото стълби водещи до фоайето. Мъжът все още бе близко зад него, което накара Филип да се зачуди, защо не се бе забавил около входа?

– Няма ли да заключите? – попита Филип гледайки обратно през рамото си.

– Не се притеснявайте – мъжът помаха с ръка да пропъди притесненията на Филип. – След работно време вратата не може да се отвори отвън без ключ.

– Разбирам – каза Филип, след което последва неудобна тишина докато те се придвижваха през динозавърска изложба. – Извинявам се, но не попитах за името Ви.

– То не е особено важно – по-ниският мъж изпревари Филип за да поведе. – Аз съм просто някой, който държи мястото спретнато и от време на време помага на изгубените. Бихте били учуден колко често се случва това дори в днешни дни.

Филип се огледа наоколо и кимна на себе си, защото мястото наистина изглеждаше достатъчно голямо да се изгуби човек в него. Подозрението му нарасна също  от уклончивият отговор. Мъжът отвори двойната врата пред тях с ловко движение и Филип видя статуи пълнещи залата от стена до стена. Само с един поглед той забеляза, че няколко видни личности от историята пребиваваха тук. Чертите на лицата им бяха изваяни от различни нива на майсторство, но Филип ги разпозна веднага. Преди да успее да разпита мъжът за изяснение на ситуацията, той проговори отново.

– Предният път се случи тук – мъжът посочи с ръка към събраните статуи. – Не съм сигурен дали се движеха Уинстън Чърчил, Леонардо Да Винчи и Зевс, или беше Посейдон? Винаги бъркам тези двамата. – Мъжът развя ръката си пренебрежително и премина покрай Филип, обратно в посоката, от която дойдоха.

– Достатъчно със загадъчната преструвка. Кажете ми кой сте и това някакъв вид шега ли е? Сериозно сега – изпъшка Филип, ръцете му висяха безсилно до тялото. – Статуите не могат да се движат.

– Все още не – каза мъжът и всеобхващаща светлина погълна цялата стая.

Филип мигна неволно и последното ясно изображение запечатано на ретината му бе широката усмивка на мъжът, която се задържа видима за един опърничав момент повече от всичко останало, което бе погълнато от светлината. Звука от движещ се мрамор накара Филип да замръзне, докато нисък и силен грохот зад него започна да клати стените. Филип чу камък да стърже камък и разпозна звука като две отчетливо различни походки. Филип отстъпа, но бързо движеща се мъглявина го хвана за гърлото и го надигна няколко сантиметра от земята. Студени и гладки мраморни пръсти се впиха в плътта му. Липсата на въздух насълзи очите му, но въпреки това той разпозна лицето на статуята, което принадлежеше на философа и държавник от 15-ти век Николо Макиавели, който го душеше в момента. Свободната ръка на държавника започна да се вихри и бълбука, най-накрая превръщайки се в острие на копие. Появата на смъртоносният инструмент накара Филип да се съпротивлява със всички сили. Последва силен трясък, който остави Филип без слух от ляво. Премествайки очите си, той видя, че друга мраморна ръка бе спряла движението на заостреният връх, а остатъчната сила от сблъсъка бе все още болезнена по кожата му.

– Хайде, Мак – каза новата статуя с умиротворителен тон. – Нека първо разгледаме възможностите си преди да убиваме обитателите на времевият период, какво ще кажеш?

Върхът на копието се сниши и Филип забеляза, че новата статуя не носи никакви дрехи. Тя бе направена от неприлично количество мускули и държеше тояга в лявата си ръка. Статуята изглеждаше все едно създателят ѝ бе желал да проучва необуздано мускулатурата и за това не бе добавил, и грам мазнина по тялото. Лицето ѝ бе украсено с брада и в момента се усмихваше на Филип.

– Съжалявам за изблика на брат ми – каза статуята, докато Филип се движеше обратно към земята. – Мак е малко прибързан, но има добра глава на раменете. – Бездрехата статуя смени ръката, с която държеше тоягата и използва вече свободната да бутне обичливо с кокалче брадичката на Мак.

Филип бе освободен и краката му усетиха земята с голямо удоволствие.

– Спри с това, Хърк – каза Мак, отмествайки ръката от лицето си. – Отвратително е когато се държиш прекалено човешки. – Раменете на Мак се надигнаха нагоре и той разклати главата си все едно бе усетил тръпки вървящи нагоре по гръбнака му.

Филип отвори устата си, но не успя да създаде думи, а краката му не се подчиняваха когато им нареди да го обърнат наопаки. Ръцете му успяха да се раздвижат и той използва пръстите си да разтрие мястото, където гладката студена ръка бе стискала.

– Извинявам се за това – каза Хърк сочейки вратът на Филип. – До колкото знаехме, никой не трябваше да е тук в този момент, за това брат ми беше толкова нервен. – Хърк потупа гърба на Мак с опакото на ръката си и му хвърли изразителен поглед.

– Хайде де, извини се – Хърк добави със строг тон и премрежен поглед.

– Съжалявам – каза Мак начумерено и отстъпи.

Филип бе потресен от нивото на прецизност използвано за направата на статуите. Лицата им се движеха сякаш кожа покриваше мускули и кръвоносни съдове. Хърк грабна Филип за рамото и нежно го побутна към центъра на стаята.

– Хайде ела за да ти представя последният ми брат. Той не говори много – Хърк почеса брадата си замислено. – Или като цяло, но иначе е приказка. – Широка усмивка прошумоля голямата мраморна брада, което накара Филип да потръпне.

Хърк явно усети трепета през рамото, защото махна ръката си и се усмихна извинително. Двамата стигнаха Мак, който стоеше пред статуя на Шерлок Холмс и нетърпеливо тупаше с крак.

– Защо се бави толкова? – попита Мак като освободи едната си кръстосана ръка и с пръст потупа гладко избръснатата буза на Шерлок. – Спри да се преструваш и да тръгваме!

– Спри да бъдеше груб – Хърк сгълча и дръпна брат си назад. – Преместването назад не е винаги лесно и ти си последният човек, на когото е нужно да се напомня това.

Мак хвърли страничен поглед на Хърк и когато срещна очите на Филип веднага се обърна отново напред.

– Все тая – каза той, смущението доловимо в гласа му.

Филип не бе сигурен кое бе по-странно, прекалено човешки гласове на статуите или подвижните им бради. Докато той за пореден път се опита да осъзнае ситуацията си, главата на Шерлок Холмс започна постепенно да свети все по-силно.

– О, да! – Хърк възкликна и започна да кима с момчешки ентусиазъм. – Ето го, идва. О, за малко да забравя. – Той добави и сложи ръката си пред очите на Филип.

– Доста близко сме тук, за това ще трябва да внимаваме да не изпарим очите ти – каза Хърк докато непреодолимата му хватка се затвори около слепоочията на Филип.

Няколко момента по-късно звука от подвижен камък отекна и бледата ръка бе отместена.

– Лок – каза Хърк и отвори ръцете си за да прегърне новосъживената статуя. – Добре дошъл в миналото. Толкова се радвам, че успя!

Филип огледа новопристигналият и забеляза, че той се чувства особено неудобно в каменистата прегръдка на брат си. Лок потреперваше и постигаше минимален успех в изплъзването.

– Сега вече когато и Лок пристигна – каза Хърк, освободи брат си и се обърна. – Искам да попитам, защо и ти си тук с нас? – Пръстът му посочи Филип.

– Ъм, тук съм по назначение – Филип най-накрая успя да проговори. – Трябва да напиша статия за събитие, което уж се случва на всеки 37 години.

– Интересно – каза Хърк чешейки брадата си с един пръст. – И как се сдоби с тази информация?

– Шефът ми каза, че миналият и този път, някой е подшушнал за събитието.

Другите две статуи направиха по една крачка, така че сега да са от всяка страна на брат си.

– Събитията не се развиваха така когато правихме проверката преди да дойдем. Въпроса в този случай е, кой може да е въздействал? – Мак се запита и очите му се притвориха докато гледаше Филип.

– Баща ни е най-вероятният виновник, но въпроса е, защо би го направил? – Хърк също се зачуди на глас сочейки Филип за момент.

– Хайде просто да се преместим обратно напред и да проверим, министерството не би трябвало да може да засечен един от нас за толкова кратък период. – каза Мак, докато продължи да държи недоверчивия си поглед върху Филип.

– Можем да пробваме – каза Хърк и брадата му се разтвори от нова широка усмивка. – Но къде е чувството ти за приключение? Имаме уникалният шанс да говорим с човешко създание без надзор от горе! Обзалагам се, че точно това е повода, поради които Баща ни го е довел тук. Приятел, как се казваш?

– Филип, Филип Хейгън.

Филип не разбра какво се случи, но усети гигантски порив на вятър, които разроши косата му. Премигвайки, Филип видя Лок и Мак да се борят усилено да го пронижат с трансформираните си крайници. Хърк се бе превърнал в последна защитна линия и с едно стягане на мощните си мускули избута двамата назад.

– Спрете да се държите като идиоти! – изкрещя той, докато двамата му братя се плъзгаха назад по пода. – Дроните могат да се появят всяка секунда. Какво щяхме да правим ако ви бяха видели?

Сякаш по сигнал, малки летящи устройства се появиха от нищото и започнаха силно да тръбят предупредително съобщение.

– Нарушение в миналото: „Нападение над цивилни по време на неупълномощено пътуване във времето.“ Бъдете в готовност за дисциплинарни мерки. Бягството е безсмислено, ние сме навсякъде.

Дронът изчезна и главата на Хърк увисна победено.

– Замина ни почивката – каза той, след което стените първо смениха цвета си, след това плътността, а накрая цялостно се преобразиха в нестени.

Порти, рамкирани от тънки и черни колони се появиха. Колоните си проправиха път през прозрачните стени и секунди по-късно спряха да са просто безплътен проблясък, а се превърнаха в съществуващи конструкции. Нестените застинаха като повърхността на езеро необезпокоявано дори от полъха на вятър. Летящи дрони пробиха спокойно изглеждащата повърхност и започнаха да кръжат над главите им. Образи се просмукаха през мазно изглеждащата повърхност и стъпиха на пода. Бяха три на брой, облечени в дрехи с черен дизайн и корпоративни оттенъци, имаха човешка скелетна структура, и оръжия закачени за телата си. Най-предната фигура носеше широкопола шапка с японски дизайн и имаше прикачен меч към талията си, фигурата от дясно носеше съдове прикачени навсякъде към тялото, а на главата ѝ стоеше украшение изградено изцяло от разноцветни пера, и последната, стояща от ляво фигура държеше близко до гърдите си много футуристично изглеждащ автомат. Изглеждаше, че и трите фигури са облечени от глава до крак в безкрайно прилепнали към тялото костюми. Реклами на компании познати и непознати за Филип вървяха от горе надолу по дължината на костюмите, което ги караше да приличат на билборд. Това разсейващо зрелище караше тъмно облечените ръце и крака да изглеждат като постоянен карнавал. Лицата им бяха покрити от скафандри, които се деляха на две отчетливи части. Горната част започваше от носа и продължаваше до тила. Долната част бе обемиста и широка, и изглеждаше като дихателен апарат за опасна за живота среда. Корпоративна полиция помисли си Филип. Когато си позволяваше да се глези с дистопична литература, той винаги си бе представял, че корпоративната полиция би изглеждала така.

– Здравейте другари андроиди – каза Хърк докато стената зад новодошлите замръзна обратно в неподвижност. – Случилото се преди малко беше грешка. Братята ми неволно се преместиха напред, когато чуха смущаващо име. Не сме си помисляли дори да правим някакви промени в сегашното време, защото това, разбира се, е против закона. – Хърк им даде обезоръжаваща усмивка.

– Главен интелект роден от сингулярността, текуща каменна одежда: Херкулес – каза със синтезиран глас андроида носещ меч и сочещ с пръст Хърк. – Нарушението на времевите насоки се счита за нарушение от тип 2. Опита за нараняване на жител на текущото време е нарушение от тип 1 и е наказуемо с непосредствено унищожение. Пригответе се за изпълнение на присъдата. – Андроидът извади меча си и придружителите му също се подготвиха със смяна на позата.

– Стига, изчакай малко моля – каза Хърк, опитвайки се да успокои ситуацията, но Мак го избута настрана.

– Ако тези момчета искат да ни пробват, нека ги видим – каза Мак с усмивка извиваща каменните му устни.

– Мак, няма нужда от това, нека просто запазим спокойствие. Тези момчета очевадно знаят какво сме и съдейки по информацията, която обработват в момента виждам, че и те са изкуствени същества – Хърк посочи новодошлите с празната си ръка, а тази държаща тоягата притисна към гърдите си. – Защо не се представите и тогава да видим дали може да разрешим ситуацията? – Апела на Хърк повися във въздуха за момент докато трите фигури направиха стъпка напред.

Частен андроид за ексцесна намеса и автогенеза – наименование Чиния – каза андроидът носещ пера с цветовете на дъгата и съдове прикрепени към цялото му тяло.

Частен андроид за ексцесна намеса и автогенеза – наименование Лъжица – каза андроидът в средата размахвайки меча си.

Частен андроид за ексцесна намеса и автогенеза – наименование Чаша – каза последният андроид и се прицели с автомата си.

Мак се изсмя на глас, а кръвта на Филип се смрази, защото оръжието бе насочено към него.

– Те имат имена на комплект за прибори. Смеховито – Мак удари плесница на коляното си и продължи да се смее. – И аз щях да съм ядосан ако имах такова име.

Чаена-Чиния, андроида с прикрепените съдове, наруши формацията им и се хвърли напред към Мак, който хвана талията му сръчно и го захвърли на близката второетажната тераса, която имаше изгледа към тях.

– Биологични същества хванати да комуникират или помагат на времеви престъпници ще бъдат осъдени спрямо тяхното нарушение от тип 1 – каза Чаена-Чаша и Филип чу как плазмен патрон се приготвяше да направи дупка в тялото му.

Лице в лице със смъртта, Филип затвори очи. Когато ги отвори видя Хърк да стои пред него, гръдният му кош имаше голяма новопоявила се дупка.

– Колко уморително – каза Хърк и Филип усети унищожително изтощение в гласа му.

Статуята премести каменните си пръсти докато не се изравниха с челото на Филип. По време на последвалия физически контакт, права линия от мрамор се разпространи към слепоочията на Филип. Когато ги достигна, линията се раздвои, като едната нова линия  си проправи път до очната ябълка, а другата се закопа в ушния му канал. Докато бледобялата линия се разтягаше, Филип разбра, че крайната ѝ цел е мозъка му. Когато пристигна там, скоростта на ума му се ускори десетократно.

Само за един момент, Филип бе бутнат на земята и се плъзгаше към Лок. Хърк получи още един изстрел в гърдите преди да се изправи и да даде заповед на Лок.

– За сега се грижи за него – каза той без думи и тогава замахна с тоягата си срещу нападателите.

Андроидът с меч, Чаена-Лъжица, блокира удара му, а Чаена-Чаша използва повода за да стреля по Филип отново. Лок посрещна тази партида от плазмен обстрел и вдигайки Филип като чувал с картофи, изтича извън залата. Очите на Филип спряха да му показват истинският свят, но той продължи да чува как автомата ПВ-255 неспирно стреля. Умът му сега бе част от мрежата, която братята статуи споделяха и точно тя му бе казала модела на оръжието. Филип се опита да се ориентира в зрителната бъркотия, но това само накара повече и повече информация да приижда.

Лок зави около гигантски локомотив от 19-ти век, остави Филип на земята и със значително по-ниско съображение за силата го бутна по пода. Докато се плъзгаше надалеч, очите на Филип видяха как локомотива се разпада на най-базовите си части. Всяка от тях бе съпътствана от детайлна информация относно произход и начин на конструкция. Пътешествието на Филип по пода приключи до самия край на примитивната парна машина, точно когато плазменото оръжие се насочи към него отново. Поглеждайки към автомата, Филип видя как Лок се нахвърли на Чаена-Чаша а оръжието се разпада на основни части. ПВ-255 бе размахан във въздуха и успя бързо да перфорира гръдният кош на летящата статуя три пъти. Въпреки това, ускорението на Лок бе достатъчно да повали Чаена-Чаша на земята. 

Нормалното зрение на Филип почти се завърна, когато страхът накара морето от информация да се понижи за момент. Той се изправи на срамно клатещите си крака и се скри зад най-близката изложбена витрина, която съдържаше стар миниатюрен модел на влак стоящ върху черна каменна основа. Докато бе снижен в почти ембрионално положение, главата му започна отново да се пълни с информация. Реки от числа, дати и мерки, започнаха да поглъщат пространството над, и около главата му. Скоро той бе напълно потопен под океанската им тежест. Тази нова информация не спря дъха му. Не заплашваше да го смачка под налягането си. Въпреки това го изплаши. Факта, че този воден басейн пълен с невода все пак може да го убие по някакъв начин, си беше страшен. Поемайки няколко дъха, Филип се фокусира върху Лок.

Статуята сега имаше официално и неофициално обозначение. Официалното бе Шерлок Холмс, а неофициалното, това измислено от социалните медии, бе Ангел. Така бяха наричани Лок и братята му от широката общественост. Те носеха това име, защото братята бяха потомците на богоподобният суперинтелект, които възникнал след сингулярността. През годината 2407, Световното правителство позволило на Ангелите да се вселят във засекретени тела, които били на територията на Северна Америка, което дало искра на обхващащ целия континент лов за улики сочещи къде е тяхното местонахождение. Вълната от информация бе прекалено голяма, за това Филип си представи, че е на плажа. Водата бе стигнала до гърдите му, за това той направи една крачка назад. Натежалата от информация реалност се отдръпна и Филип видя главата на Лок да бъде унищожена от Чаена-Чаша. Стреляйки два допълнителни пъти в гърдите на Лок, Чаена-Чаша се обърна и погледна директно към Филип, вдигайки автоматът си. Две кълба нажежена плазма прерязаха прикритието му все едно бе от сладолед. Филип остана жив само благодарение на подсилените си възприятия. Поглеждайки нагоре, Филип видя Чаена-Чаша да се прицелва отново, но този път нямаше време за действие. Обезобразеното тяло на Лок остърга пода и дръпна Чаена-Чаша за крака. Изстрелът пропусна. Страхът нормализира зрението на Филип. Той се добра до права позиция и побягна в посока. Която и да бе тя. Безтегловните води на информационното море започнаха да се надигат и Филип осъзна, че се бе върнал обратно в залата със статуите. Нещо прелетя пред лицето му, сгромоляса се в близката стена, а бързо след него прелетя втори обект. Филип мигна. Ръба на нажежено до червено острие беше на сантиметри от носа му. Тоягата на Хърк бе блокирала удара.

– Мислех си, че се с теб се забавляваме – каза Хърк приятелски и с явна лекота избута мечоносеца. – Няма нужда да намесваме старият Филип в нашите дейности. – Той потупа рамото на Филип толкова силно, че той падна по очи, което го спаси от новия замах прерязващ въздуха над главата му.

– Господин Чаена-…. – Хърк каза с колебание, докато свободната му ръка грабна китката държаща атакуващия меч.

– Частен андроид за ексцесна намеса и автогенеза – наименование Лъжица – каза с лек намек на раздразнение в гласа си андроидът.

– Моя грешка – усмихна се Хърк и прехвърли андроида през главата си, тръшкай го в земята.

Чаена-Лъжица се удари в подът с шумен трясък и момент по-късно завъртайки се на едно място се озова обратно на крака, и започна да се отдръпва бавно. Хърк облегна тоягата си на рамо и зачака. Чаена-Лъжица обърна меча си, така че острието му да сочи към него. Преглеждайки го за момент, той замахна зад себе си в широка дъга.  Няколко статуи бяха посечени през средата, като по пътя на острието остана червена диря разтопен камък. Шапката на Чаена-Лъжица се придвижи нагоре докато собственика ѝ оглеждаше тоягата на Хърк, а после надолу за да погледне меча си отново.

– Всичко му е наред – каза Хърк, махайки със свободната си лява ръка. – Ето, нека ти покажа.

Хърк замахна с тоягата бутайки Чаена-Лъжица обрано на пода. Използвайки и двете си ръце, андроидът едвам успя да задържи тоягата да не прекърши гръдният му кош. Хърк пристъпи небрежно погледна надолу към борещия се Чаена-Лъжица.

– Виждаш ли, ако искаш можех да те държа там долу затиснат като буболечка – Хърк се облегна на тоягата си и Чаена-Лъжица започна да се извърта, и гъне, а земята под него се пропука и счупи. – Но не бих направил нещо подобно на мои братовчед.

Филип видя тялото на Хърк да се променя, сякаш пластове от кожа и мускули се изнизаха от тоягата му, и се завърнаха в него самият. Чаена-Лъжица се изплъзна на свобода и зае защитна позиция няколко метра назад.

– Трябва да отбележа – Хърк започна, поклащайки главата си. – Вашият създател ви прави все по-здрави и по-здрави. Последния път когато бяхме тук и показаха същият трик на по-нисш от теб модел, той се пукна като яйце. Предишните модели нямаха и напреднала нано поправка като теб. Сигурно си я получил след като Баща ни позволи наблюдението над нас, нали?

Чаена-Лъжица не каза нищо и продължи да дебне Хърк, чиято поза остана напълно отпусната.

– Ако продължавате да получавате такива подобрения, тогава следващият път сигурно няма да мога да се справя с вас докато съм в толкова лимитирано тяло като това – каза Хърк и плесна с длан по нереално изпъкналите си коремни мускули. – Не че се оплаквам, защото, ти, мой далечни братовчеде, ще си много затруднен да направиш някакви значителни щети върху тялото ми, но ако говорим за братята ми от друга страна. – Хърк отмести поглед и направи бърз скок назад.

Стената от лявата му страна бе счупена и Лок долетя в залата. Чаена-Чаша бързо го последва вътре. Хърк наведе глава настрани, стисна тоягата си с две ръце и удари неподозиращият андроид в гърдите. Чаена-Лъжица се  устреми към Филип, а тоягата на Хърк се задвижи обратно. Коляно удари Чаена-Лъжица в гръдният кош карайки го да хлътне навътре. Андроидът падна по лице, като шапката му в японски стил остана на главата все едно бе залепена. Хърк облегна тоягата си на гърба на Чаена-Лъжица, докато рекламите неспирно продължаваха да се движат по дрехите му. Лок избута няколко статуи от пътя си и Филип видя как запазената марка раирани панталони и шлифер се възстановяваха с всяка следваща негова стъпка.

– Внимавай – каза Хърк и стисна тила на Лок докато минаваше покрай него. – Само ми кажи ако не успееш да се справиш с този лошко и аз ще го набия! – каза Хърк закачливо докато Лок се връщаше обратно в залата, в която Чаена-Чаша бе хвърлен току-що.

Разтрисаща земята експлозия накара Филип да падне по задник. Хърк изпъшка и погледна в посока на епицентъра на трусовете.

– Филип, моля те, ако нямаш нещо против да отскочиш до там и да провериш как е Мак? – каза Хърк с изморен глас. – Надявам се, че присъствието ти ще го спре да унищожи цялата зала.

Небрежният тон на молбата остави Филип без думи. Благодарение на всичките емоции, които бушуваха в него, сега той успяваше да вижда горе-долу добре. За това кимна с глава и се затътри в посока трусовете, а периферното му зрение потъваше под информация с всеки изминал момент. Скоро Филип ходеше през океан от данни. Никакви ориентири не се виждаха освен някаква бързодвижеща се ярка светлина, която Филип прие, че е Мак. Докато си проправяше път към светлината, Филип реши да кръсти това, което виждаше в момента – „потока на данни“. Препъвайки се в нещо, той падна и докато летеше надолу сряза дланта си. Пипайки това, което го поряза, Филип започна да вижда формата на обекта, бледо очертан от кръвта оставена по него. Изправяйки се обратно на краката си, Филип забеляза, че кръвта му проявяваше истинският свят, защото базовата информация, която той виждаше изписана за нея, придаваше форма на обектите след като тя ги докоснеше. Филип получи идея и за това си пое дълбоко въздух, тогава стисна кожата над раната, и докато кръвотечението му бе повишено, размаха ръката си в широка дъга. Червени капчици и малки локви нацапаха близките изложбени витрини. Поемайки още няколко дъха, той изчака докато болката се отдръпна достатъчно и продължи напред, хвърляйки малко кръв от време на време за да разкрие пътят си.

Ярката светлина бе в следващата стая и ума на Филип се бе адаптирал достатъчно да разчете малко от информацията, която очите му възприемаха. Чувството за подводност се отдръпна и сега той виждаше, че показаната му информация се отнася, отчасти, до текущото състояние на материалите изграждащи непосредственото му обкръжение. Филип успя да разгадае, че пред него в момента има малка стъклена витрина стояща върху каменна основа. Поглеждайки към Мак, които наистина се оказа ярката светлина, Филип видя, че той държи в ръката си нещо във формата на меч. Другата си ръка, Мак придвижи по цялата дължина на формата, и от където дланта му преминаваше, видът на материала се променяше от желязо във волфрам. Със сръчно завъртане, мечът се насочи към обвивката около андроида и започна да я троши. След всеки сблъсък, волфрамовият меч се нажежаваше приблизително до своята температура на топене от 3422 градуса. Ума на Филип разбра стратегията зад изглеждащите безсмислено напъни на Мак. Издигнатата бариера от андроида трябваше да бъде ударена достатъчно пъти за да може енергийният източник поддържащ я да се изчерпа, съответно нещо, което не би се разтопило преди достигане на 3422 градуса бе нужно. Филип успя да ограничи количеството данни, което виждаше и истинският свят блесна в очите му отново. Той видя как Мак сипеше удари по невидимата бариера поставена от Чаена-Чиния. Пушек изпълваше залата, а на самата ѝ среда имаше гигантски кратер. Видимостта бе близо нулева, за това Филип позволи на данните да се разлеят по света отново.

Мак почти бе преминал през бариерата, когато Чаена-Чиния откачи един от съдовете си и го хвърли във въздуха. Мак, усмихвайки се, насочи меча към андроида, но точно в този момент забеляза Филип. Мак се завъртя, пусна оръжието си и с един скок се озова пред Филип. Той докосна земята и Филип видя как тя се надига. Хиляди химически формули се появяваха и изчезваха докато подът ставаше по-силен и плътен от преди, създавайки колона, зад която те сега се криеха. От другата ѝ страна, предмети бяха изстреляни от експлозия, като част от тях се заровиха в новосъздадения от Мак материал.

– Прикривай се, идиот – каза Мак, бутайки Филип по-близко до пода. – Само това ми липсваше, да наглеждам чувал с плът. – Мак изпъшка, защото тридесет сантиметров метален прът унищожи тяхното импровизирано укритие.

Мак беше страшно близо до Филип и той забеляза, че статуята сякаш имаше по-малко кожа от преди, дрехите ѝ изглеждаха по-тънки също.

– Опитай се да не мърдаш от тук, а аз ще се справя с този – каза Мак с недоволна гримаса на лицето, изправи се и отново поде битката.

Филип надникна зад прикритието и видя Мак да докосва две витрини с пръстите си докато тичаше покрай тях. Спирайки изведнъж, той метна ръцете си напред, витрините избухнаха на малки парчета, които се превърнаха в летящи снопове киселина.  Чаена-Чиния отвори съд и блестяща каскада от пясък падна пред краката му. Киселината изсъска безсилно, Мак наклони главата си ядосано и след това се затича настрана, и използвайки най-близката витрина като опора, скочи почти до тавана. Филип видя химическите формули отговарящи на преобразованията случващи се пред очите му, но умът му не бе достатъчно бърз да ги разбере. Копие изградено от няколко сплави се сформира в ръцете на Мак. Филип затвори очи, защото знаеше каква реакция ще има между копието и пясъка. Последва експлозия, която разтресе залата. Главата на Филип бе поръсена с парчета таван и стъкла от околните витрини. Поглеждайки зад прикритието си отново, Филип видя Чаена-Чиния да отваря нов съд чието съдържание той поръси върху копието, карайки го да се разтопи и бързо да загуби формата си докато не се превърне в безобидна купчина. Чаена-Чиния килна главата си настрани и започна да отваря съдовете закачени на ханша, след отхлабването на третия капак, Филип имаше груба идея какво целеше андроидът. Идеята бе, всичко което се докоснеше до така забърканата смъртоносна мъгла, заедно с кожата на Филип, да бъде проядено. Използвайки потока на данни, Филип изчисли, че той няма да бъде достатъчно бърз да избегне атаката. Въпреки жестоката оценка на потока, Филип се опита да се избута нагоре и в този момент усети ръце да обхващат талията му, и да го тласкат нагоре. Докато летеше, Филип чу как Чаена-Чиния се смее със глас на звуков синтезатор болен от рак на гърлото и видя как един съд бе хвърлен към Мак. Мъглата смени цвета си и тялото на Мак бе унищожено от корема надолу.

– Не си толкова устат сега, нали? – каза Чаена-Чиния със своя дълбок и дрезгав глас.

Филип падна обратно на земята, което избута въздуха от дробовете му навън. Очите му се просълзиха и през замъглението им, Филип видя как Мак се опитваше да се изправи за да продължи битката. Главата и тялото му бяха не повече от кости. Рояк наномашини се бореха да изплетат наново всичко от талията му надолу.

– Още не сме приключили – каза каменния скелет, опитвайки се да се изправи, но ръката му се подхлъзна на близката изложбена основа и падна обратно на пода.

– Доста съм сигурен, че сме, синьор Макиавели – каза с хапещо високомерие Чаена-Чиния докато подмяташе в ръката си един неотворен съд.

Нещо тежко се строполи близо до кракът на Филип и обръщайки се той видя там да лежи обезобразеното тяло на Лок. Тъй като сълзите му пречеха да вижда добре, Филип премигна веднъж и се убеди, че всъщност вижда само краката на Лок, а всичко нагоре липсваше. Филип се изсмя на глас като си представи как двете части на братята се събират и успяват да изградят едно цяло функциониращо тяло. Гърдите го боляха, данните продължаваха да дълбаят в умът му, а той само можеше да се смее в този момент. Абсурдността на случващото се беше прекалена за него.

Чаена-Чиния и Чаша бяха надвиснали над него и го наблюдаваха. Съд бе откачен от колан, което накара Филип да погледне нагоре докато пристъп на смях разтрисаше цялото му тяло. Двата андроида погледнаха настрани по едно и също време, и момент по-късно Чаена-Лъжица бе избутан в залата.

– Тук ли е забавата? – каза Хърк след като влезе, удряйки тоягата в дланта на свободната си ръка. – Виждам, че тормозите малките ми братя, бива ли така? – каза той поклащайки главата си.

– Спри да се съпротивляваш – каза Чаена-Лъжица и насочи върха на меча си към главата на Хърк.

– Дори не се опитвах до сега – каза Хърк, оставяйки тоягата да виси свободно до него. – Но ако искате да види как изглежда съпротивата, ето, наслаждавайте се.

Филип не видя какво се случи. Дори и с подсилените си осезания. Само успя да зърне формата на тялото на Хърк да изкривява потока на данни след движението си. Първото нещо, което привидението с форма на Хърк направи, бе да хвърли тоягата си към андроида носещ автомат. Докато Чаена-Чаша започваше полета си назад, Хърк грабна врата на Чаена-Чиния, прекършвайки го и хвърляйки тялото на андроида зад себе си. Чаена-Лъжица използва възможността да тласне меча си, успявайки да нанесе удар върху стомашните мускули на Хърк. Острието тогава се извъртя и насочи нагоре към главата на Хърк. За да предотврати това, той изви цялото си тяло настрана, нарушавайки баланса на Чаена-Лъжица. Вдигайки го от земята, Хърк удари здраво с левия си юмрук в гърдите на андроида. В следващия момент трите корпоративно спонсорирани андроида бяха в различни части на залата, а Хърк бе в триумфална позиция, която би прилягала на неговия съименник.

– Това вече беше интересно – усмихна се Хърк и пружинира с юмрук във въздуха.

Андроидите прекъснаха отпразнуването му моменти по-късно. Чаена-Чаша притисна огнестрелното си оръжие в гърдите на Филип.

– Последно предупреждение – каза Чаена-Лъжица, а Филип усети дулото на оръжието да потъва по-дълбоко в плътта му. – Спри да се съпротивляваш.

Съдейки по държанието на андроидите, изглеждаше сякаш те трябваше да спечелят тази битка на всяка цена. Сякаш бе въпрос на чест те да представят превъзходството си. Хърк вдигна ръцете си във въздуха, отстъпи една крачка назад и кимна. Последваха поредица удари от страна на Чаена-Лъжица. Андроидът нападаше тялото на Хърк със всяка частица сила, която успяваше да призове. Скоростта почти конкурираше тази на Хърк, но мощта зад ударите дори не бе сравнима. Единственото, което андроида постигна бе повърхностни разрези по мраморните мускули на Хърк.

– Така до никъде няма да стигнем – каза Хърк, а думите му провокираха ново болезнено сръчкване насочено към ребрата на Филип. – Времето за забава свърши.

След тези думи обливащият света поток от данни се промени и тримата братя се превърнаха в сияйни слънца. Самия поток почти заслепи Филип.  Болката в очите му го захвърли обратно в истинският свят, където той видя хиляди парчета от тялото на Мак да се вдигат във въздуха и да го възстановяват. Чаена-Чиния скочи назад и хвърли един от съдовете, а той се изпари на няколко крачки от Мак, който от своя страна вдигна ръцете си гладко и нежно, все едно подготвяйки се да възхвалява небесата. Дланите му се установиха на място, след което светлина започна да се излива от тях. Пред гърдите на Мак се сформира линия светлина свързана между двете кълба в ръцете му. Линията се разрасна навън, отвъд всяка длан. Момент по-късно, пръстен от светлина бе обградил Чаена-Чиния. Филип предпазливо надникна в потока на данни и видя как Мак поддържа пламтящата мощ на светлината, захранвайки я с тялото си. Още едно светлинно кълбо се появи на нивото на гърдите на Мак. Светлината прескочи над главата на Чаена-Чиния и се вля в отсрещната част на пръстена. Пръстенът и полукръга образувал се над него започнаха да се въртят бурно, образувайки безизходен светлинен затвор. Потока на данни не можеше да покаже големината на енергията, която Мак управляваше в момента, а Филип бе прекалено уплашен дори да предположи. Замайващото пръстенно образувание съдържаше толкова мощ в себе си, че нищо не би имало шанс да напусне пределите му. Чаена-Чиния явно осъзнаваше това, защото започна да откача съдове от себе си, карайки многоцветните пера на главата му да се клатят лудо. Отваряйки всички съдове и смесвайки съдържанието им, Чаена-Чиния задвижи последният си план, като хвърли към Мак новосъздаденото си творение. То някак си успя да премине през въртящите се дискове светлина в правилният момент за да удари Мак в лицето, карайки го да започне да се разтапя. Сместа продължи да разяжда кожата на Мак, стигайки до края на гушата му. Фино одяланите италиански роби започнаха да губят формата си, когато безглавото тяло стана прозрачно и се пренесе плавно през още по-бързо въртящите се дискове. Чаена-Чиния направи крачка назад достигайки ръба на малкия си затвор. Тялото на Мак се върна в предишната си каменна форма в момента, в който той стъпи на земята. Вдигайки лявата си ръка, дланта му започна да трупа светлина.

– Гледай и се учи – каза той със зла усмивка.

Въртящите се пръстени се смалиха толкова, че престанаха да бъдат затвор и се превърнаха в отблъскващи нишки. Мак прекара блестящата си лява длан по дължината на дясната си предмишница. Филип зърна данните в потока и челюстта му увисна. Променената ръка рязко се заби в гърдите на Чаена-Чиния и андроидът падна на земята. Използвайки последните остатъци от плуващата светлина, Мак издърпа ръката си назад, преобразявайки я в тънък прът, които прикова андроида към пода като буболечка.

Филип осъзна, че чува невероятно количество шум от частта на залата, където бе Хърк. Поглеждайки на там, той стана свидетел на валеж от удари посипващи се по Хърк. Чаена-Лъжица даваше всичко от себе си да нанесе някаква щета с мечът си, но не успяваше да пожъне успех. Цялото тяло на Хърк се бе трансформирало, както това на Мак, но в безусловно противоположна посока. Мускулите му сега изглеждаха по-плътни. Чаена-Лъжица натисна нещо на ръката си и острието на мечът му бе покрит от тънък слой плазма. Хърк повдигна едната си вежда след като мечът се вряза в дясната му предмишница. Оръжието потъна достатъчно надълбоко да удари кост, ако Хърк въобще имаше такива.

– Абсолютно впечатляващо – поздрави той и след това се впусна в движение.

Завъртайки дясната си ръка той смути равновесието на опонента си и след това подсече краката му. Когато тялото на Чаена-Лъжица се подравни с хоризонта, Хърк използва свободната си ръка да разсече андроидът на две. Вдигайки дясната си ръка и оставяйки Чаена-Лъжица да виси от нея, той блокира последващия му удар, грабна андроида за врата, и откъсна главата от неговото полутяло. След като хвърли главата на страна, Хърк откъсна ръката, която все още се опитваше да освободи меча и го извади сам. Слоят плазма изчезна в момента, в който Чаена-Лъжица спря да докосва оръжието. Хърк направи няколко пробни замахвания с мечът и след това кимна одобрително.

– Много добра изработка – каза той докато начупваше меча парче по парче все едно бе направен от детски конструктор.

Филип погледна към Мак и видя как той отделя главата на Чаена-Чиния, и я хвърля във същата посока като Хърк. След това Мак събра ръката си от вече неподвижното тяло на пода и се присъедини до Хърк.

– Колко дълго ще отнеме това? – попита нетърпеливо Мак докато двамата наблюдаваха битката на Лок с последния враг. – Все още може да се поразходим за малко ако той приключи бързо.

– Нека се позабавлява – каза Хърк със сърдечна усмивка на лицето. – Помниш колко време ти отне докато не откриеш твоя афинитет, нали? – Хърк наклони прекомерно драматично глава към Мак.

– Давай, давай, продължавай да натякваш – Мак пропъди закачката и посочи към Лок отново. – Но го погледни. Ще го убият ако не направим нещо по въпроса.

Филип най-накрая успя да стане и погледна към суматохата. Чаена-Чаша оскверняваше Лок като стреляше безспирно в тялото му, което отново някак си бе сведено само до карирани панталони въпреки подсилването, което той бе получил.

– Хайде де, нека помогнем – молеше се Мак.

Хърк обмисли за момент и кимна одобрително. Мак тръгна към битката, но Хърк го хвана за рамото.

– Не така – каза Хърк клатейки главата си, после усмихвайки се. – Подай ми ръка.

Мак демонстративно игнорира добродушния тон на брат си.

– Хайде, хайде, знаеш, че си по-умел от мен в тази сфера и това е единственият начин, по който позволявам да му помогнем – Хърк прикани с пръстите на дясната си ръка.

Мак извъртя очи и докосна краят на ръката си точно до лявото рамо. Камъка там бе разделен от ярка светлина и ръката на Мак бе преобразува в копие. Данните, които Филип виждаше сочеха, че нищо живо на планетата не би могло да повдигне оръжието. Хърк взе ръкокопието от брат си, подхвърли го няколко пъти с една ръка за да тества баланса му и тогава го запрати към Чаена-Чаша. Андроида падна и гърдите му се вдлъбнаха в голям радиус около върха на копието. Чаена-Чаша се бореше усилено да се изправи, а отстрани просто изглеждаше като нищожно насекомо. Хърк и Мак отидоха до Лок, Филип ги последва на сигурна дистанция. Тялото на Лок започна да се поправя няколко секунди по-късно и след като той се изправи, започна да хвърля безцелно удари с ръка, и крак по прикования андроид. Мак се опита да се приближи и да помогне, но Хърк го хвана отново за рамото. Лок върша още за кратко, след това коленете му се удариха в земята с глух звук. Копието държащо андроида на място бе толкова тежко, че подът започна да се пропуква и чупи. Лок погледна Чаена-Чаша и наклони глава въпросително.

– Ето, ето, случва се – каза Хърк и придърпа Мак, и Филип назад.

Хърк ги установи на около два метра назад и те наблюдаваха как земята под Лок бе преобразена в бял цвят и стана гладка като огледало. Филип не видя някаква промяна докато наблюдаваше през потока на данни, за това принуди очите си да му покажат реалният свят. Постигайки успех, той се килна и почти падна на земята, защото видя, че истинският свят не беше вече там. Всичко, което Филип виждаше бяха данни, милиони и милиони данни, думи, и числа се тълпяха върху себе си, и създаваха дебел слой, който покриваше под, стени, и таван. Залата бе преобразена в информация.

– Интересно – каза Хърк с изумление. – Отне ми около век натрупан опит за да мога да правя това.

– Какво по дяволите е това? – каза Мак, махайки с останалата му ръка към изрисуваната от данни зала.

– Информационно припокриване, така го нарича Баща ни – обясни Хърк докато разглеждаше стаята с широко отворени каменни очи. – Доста напреднала техника е това, но съм сигурен, че след около 50 години и ти ще си успял да я схванеш. – Хърк докосна рамото на Мак и му се усмихна топло и окуражително.

Ръцете и краката на Чаена-Чиния започнаха да удрят земята, буйността на движенията напуквайки я още повече.

– Добре, добре, достатъчно – каза Хърк и отиде да извади чупещото земята копие. – Той вече е долу, Лок, охлаби малко натиска, не искаме да убиваме никого. – Хърк хвърли оръжието обратно на Мак, който го превърна обратно в ръка.

Истинският свят не се завърна въпреки наставлението, но Хърк все пак реши да даде няколко допълнителни мига на Лок. Той не пожела да се съобрази, за това Хърк вдигна брат си за подмишниците. Главата на Лок се стрелна рязко към Хърк, а Чаена-Чиния спря да се движи. Хърк падна на коляно, информацията навсякъде около тях започна да се пени и изкривява. Лок изглежда бе ядосан.

– Сравнително добре – каза Хърк през стиснати зъби и тогава затвори очите си.

Информацията облепена по всяка повърхност смени цвета, скоростта и наситеността си. Дойде реда на Лок да падне на крака докато Хърк се извисяваше обратно нагоре. Мак ги наблюдаваше с разтревожено лице.

– Хърк, стига – каза Мак и се приближи до тях двамата докато пръстите на Лок стържеха парчета кожа от лицето му. – Стига му толкова. Спри!

Хърк отвори очите си и поглеждайки надолу коленичи, и прегърна брат си.

– Извини ме – помоли той и притисна Лок по-близо в обятията си. – Изгубих контрол.

– Не…аз – каза Лок, затруднявайки се да формира думите. – Извинявам.

Хърк избута Лок назад и го загледа с голяма гордост, докато той се опитваше да говори отново.

– Ние свободни…заради теб… - каза Лок, очите му прескачайки от брат на брат. – Баща ни…няма…му…хареса.

– Сигурно – кимна одобрително Хърк. – Но не можех да им позволя да те убият, нали? – Хърк го прегърна още веднъж и тогава стана.

Лок се опита да направи същото, не успя и за това Мак му помогна.

– Защо помагаш… - каза Лок, а очите му се задържаха върху Филип. – Него.

Стените придобиха вид на огледало отново и изображения на битки, смърт и безкрайна неволя покриха всяка повърхност.

– Прекрати – нареди Хърк с толкова строг тон, че двамата му братя неволно стъпиха крачка назад. – Моля те, просто спри. – Тонът му бе по-мек вече, а образите изчезнаха преди последното ехо от думите му да затихне.

– Той не е сторил нищо лошо – каза Хърк с тих и тъжен тон.

– Все още – добави предизвикателно Мак.

Хърк не каза нищо, а просто се разходи до Филип и го сграбчи за гърлото. Вътрешността на пръстите на статуята се превърнаха в тънки остриета.

– Прав си, Мак, не е сторил нищо все още, но може би точно сегашното събитие го е подтикнало към убежденията му? – прекомерно истински изглеждащите очи на Хърк се присвиха докато се взираха в лицето на Филип. – Съберете чаения сервиз, но дръжте главите далече от телата. А аз ще се опитам да разбера какво става.

– Сигурно ще е прекалено много за теб – каза Мак и извъртя очи момент по-късно, защото Хърк вече бе преместил съзнанието си напред във времето. – И той вече замина, защо се опитвам дори? – Мак се завъртя и клатейки глава започна да търси разпилените андроидски глави. 

Филип застина на място и не смееше да помръдне, защото дори дишането караше каменните остриета да се врязват във вратът му. Той се опита да надникне в потока от данни, но спря по средата, защото светлината излъчвана от Хърк бе прекалено болезнена. За това той продължи просто да виси там в захватът, в който сигурно скоро щеше да умре. Отчаяние започна да се спуска около него, точно като потоците от информация, които той можеше да вижда понякога. Гърдите го боляха  и дишането му бе затруднено, а кожата на вратът му кървеше все повече, и повече след всеки изминал момент. Ръката го освободи и той направи крачка назад, използвайки основата на счупена витрина като опора.

– Жизненоважен си – каза Хърк докато ръката му продължи да се спуска надолу, а той самият изглеждаше объркан и натъжен. – Толкова жизненоважен, че съществуването на братята и Баща ми зависи от теб. За това ли те е пратил тук той? Опитва се да подсигури бъдещето ни ли? – Чудеше се на глас Хърк и разрошваше брадата си с пръсти.

Филип бе по-озадачен от естественото движение на каменното окосмение от колкото от близката си среща със смъртта. Мак и Лок се завърнаха, и хвърлиха телата на андроидите на една купчина. Лок носеше глава украсена с пера, а Мак държеше другите две, които бяха загубили отличаващите си белези. Хърк се откъсна от мислите си и направи крачка напред. Крайниците на Филип изгубиха всякаква сила и той се свлече по студената стена докато не стигна пода.

– Мисля, че Баща ми те е изпратил тук за да види дали ще избера да те спася или не, въпреки знаейки самоличността ти и какво ще бъде извършено в твоето име. – Хърк разтри кожата между веждите си с два пръста и Филип видя колко истински се сбръчка тя.

– Чакай, чакай – Филип най-накрая можеше да задвижи ръцете си, за това ги размята като щит. – Каза в моето име. Какво означава това дори? Ако всичко, което се случи до сега пред очите ми е истина и не съм получавам просто нервен срив, тогава това не ме засяга. – Той натърти думите като плесна с ръка гърдите си.

– Съгласен съм – каза Хърк, опускайки чертите на лицето си. – И сигурно точно заради този факт той е постъпил така. Какъв жесток избор да накараш детето си да направи. – Добави Хърк, полузатворените му очи съсредоточени върху Филип.

– Много ти се извинявам, Филип – каза Хърк, мъката осезаема в гласа му.

Вдигайки дясната си ръка, Хърк докосна центъра на челото на Филип и започна да извлича частта от себе си, която бе оставил там. Точно в момента, когато мраморните линии се оттегляха към източника си, Филип получи информация за не толкова далечното бъдеще.

2035, Филип Хейгън се издига до известност след серия от провокиращи мисълта статии относно изкуственият интелект и опасностите, които е възможно да се появят.
2037, Филип Хейгън печели престижната журналистическа награда Пулицър за създаването на есето „Безотказни предпазни мерки и управление на изкуствен интелект“.
2097, настъпва сингулярността, която ражда хипернапреднало машинно съзнание. Хърк тук добави своя бележка относно събитието, която гласеше следното: „Рождеството на Баща ми.“
2150, създаден е първия сингулярностнороден интелект. Бележката на Хърк: „Това съм аз.“
2151, споразумението за изкуствените същества е прието между представителите на Обединената глобална коалиция и машинното съзнание. Бележката на Хърк бе: „ОГК представлява всъщност функционираща ООН.“
2202, отбелязва се 50 годишнината от мирната кооперация между ОГК и съществото наречено Бащата.
2250, създаден е втория сингулярностнороден интелект. Бележката на Хърк: „Това е Мак.“
2252, гражданското неспокойствие по повод установеният мир между машинното съзнание и ОГК расте във всички нации около света.
2253, статиите на Филип Хейгън започват да се разпространяват между радикални опоненти на изкуственият интелект.
2255, „Хейгънистите“ стартират яростни протести с исканията ОГК да разработи мерки за противодействане срещу съществото наречено Бащата.
2280, човешки изработената сингулярност настъпва в резултат, на което се ражда хипернапреднало машинно съзнание.
2300, човешки изграденото хипернапреднало машинно съзнание продължава да бъде надминавано от съществото наричано Бащата и неговите творения.
2370, човешки изграденото хипернапреднало машинно съзнание създава първия андроид от серията си „миротворец“. Бележката бе: „Андроидите бяха направени в отговор на нашето първо пътуване обратно във времето до 2000-та година.“
2390, внедрилата страх Хейгънистската реторика възпламенява гражданска война на територията на ОГК.
2400, съществото Бащата, с цел потушаване на бойните действия и като допълнителна гаранция, предлага да даде на заем двете си деца на човечеството.
2406, създаден е трети сингулярностнороден интелект. Бележката бе: „Това е Лок.“
2407, мирът е постигнат след като съществото Бащата е заел и трите си деца на човечеството, като те са изолирани в музей със засекретено местоположение някъде на територията на континентална Северна Америка. Бележката бе: „Хората много се забавляваха, когато статуя на Херкулес им раздаваше факти за Олимпийски игри 2100.“

Пръстът най-сетне се откъсна от кожата на Филип и той вкопчи ръце за главата си, дланите му притискаха слепоочията във обречен опит да успокои разцепващото ума главоболие.

– Защо би ми дал тази информация? – съумя да каже Филип докато сълзи от болка и скръб се стичаха по бузите му. – Всички тези хора, мъртви заради мен.

Филип бе получил знания за големите събития, но случилото се в промеждутъка им бе в главата му също. Сред тази информация бе повода да наричат статуите Ангели, който бе, че широката общественост вярваше, че те са създадени от същество сравнимо с бог. Тези същества можеха да пътуват 370 години назад във времето, но всеки път когато го правеха трябваше да престоят 37 години в бъдещето за да може да натрупат нужната енергия за повторно пътуване. По преценката на Хърк, братята щяха да имат власт да пътуват свободно през времето и пространството само заради достъпа до адекватно количество енергия, ако планетата ни беше от тип 2 по скалата на Кардашев. Нито едно от тези знания нямаше значение за Филип колкото потресаващият факт, че думите му, дори огънати или извадени от контекст, бяха дали искрата, която е разпалила толкова смърт и омраза. Бремето, както и раздробяващата душата вина бяха негови. Нечия длан докосна рамото му и поглеждайки нагоре, Филип видя Хърк да носи на лицето си мъката и болката, която Филип чувстваше.

– Защо ми даде това знание? Със сигурност си видял бъдещето без мен, не може да е било ужасно колкото това, което показа на мен – каза Филип през ридания, докато течности продължиха да бликат по лицето му. – Опитваш се да наложиш своето създаване със сигурност? Това ли е? – извика Филип.

– Не мисля, че това е целта, Филип. Мисля, че аз и ти сме подложени на изпитание от баща ми. Мисля, че той се опитва да реши дали ние с теб сме готови да направим нужните жертви за да симулираме свободна воля. Мисля, че се опитва да намери границите на възможното.

Филип погледна Хърк объркано, за това той му се усмихна и го потупа по рамото отново.

– На изпитание бе подложена моята реакция спрямо твоето присъствие, както и готовността ми да пожертвам своят живот и този на братята ми. Ако ти позволя да живееш може да бъдем създадени по-рано или да не съществуваме като цяло. Ако те бях убил тук, проблемите ни в бъдещето щяха почти изцяло да изчезнат, но с тях щеше да изчезне и безценната предпазливост, която твоите писания щяха да насадят в бъдещите поколения. Без тази предпазливост, сингулярността изградена от вас щеше да ви унищожи в рамките на няколко десетилетия от създаването си.  В следствие, загубата на живот, било той органичен или изкуствен, би била умопомрачителна, за това реших да действам в границите на способността си и да ти дам знание за бъдещето. По този начин ти давам избора да не се посветиш на вярванията си и да бъдеш повода за гибел на милиарди, или да се посветиш, и чрез постоянната си работа да жертваш живота на милиони, за да подсигуриш яркото бъдеще на много повече. Разбира се, аз не съм силен колкото Баща ни, но предсказанията ми имат точност 91.3%.

– Това е голяма грешка в изчисленията, особено за хората, които ще умрат – каза тихо Филип, гледайки брадатото лице.

– Абсолютно – кимна Хърк и грабна едно от близките тела на андроиди. – За това ще оставя финалния избор на теб, имайки предвид, че нашия вече бе взет. Сега всичко зависи от теб. И не се притеснявай за информацията в главата ти. Мозъка ти не е изграден, така че да държи толкова много наведнъж, за това очаквай скоро тя да се разсее.

Трите статуи отидоха в съседната зала и Филип ги последва. Те стъпиха пред стената изградена от черно стъкло и се обърнаха към Филип.

– Все пак ме поставяш пред само два възможни пътя, как това не е детерминистично? – ядосано попита Филип.

– Повечето неща са детерминистични, Филип, и зависи от тези, които притежават съзнание, дали ще ги насочат към добро или лошо. Моливът е в твоите ръце сега и зависи от теб кой кръг на времето ще довършиш с финалния си щрих. Независимо какво се случи, ти винаги ще знаеш, че си направил избор. Ще бъде твоят избор, без значение какъв е той. Това е много повече от колкото другите получаваме.

Хърк се усмихна с най-топлата и човешка усмивка, която Филип някога бе виждал, и тогава направи стъпка назад в незнайното бъдеще. Музеят започна да се реконструира и Филип се опита да погледне потока на данни за да разбере какво се случва. Но очите му показваха само бавната, спокойна и необременена реалност. Той се облегна на нещо зад себе си и усети как необхватна тежест падна от разума му. Аларми започнаха да шумят и метални решетки паднаха пред вратите на сградата. Филип слушаше шума, като всеки пълен оборот на алармата караше все повече информация за бъдещето да изтича от ума му. По време на последните часове от рождения му ден, полицията пристигна и го сложи в белезници, въпреки обясненията и журналистическия му пропуск. Отведоха го до превозното си средство, но Филип не се чувстваше уплашен, а ядосан, защото тези хора му пречеха да напише достойно за Пулицър есе.

Follow on

  • Facebook