Вината на наблюдателя
Чарлз видя познатия старец на самолетната писта и с ръка попречи на Салазар да извади ножа си.
- Сега не му е времето, Сал. – каза шепнешком Чарлз и натисна ръката на Салазар надолу, докато ножа не беше прибран обратно.
- Да върви по дяволите плана ти. – Салазар се освободи от хватката и продължи стремглаво напред.
- Аз ще се заема със стареца, а за теб остава човека до него. Парчетата им можем да скрием в един от хангарите. Три минути работа. – Салазар облиза устни и отново посегна към ножа, а белезите по бузите му потрепваха от вълнението.
Старецът, чието име бе Нарамор, забеляза заплашителното движение, но остана отпуснат, облягайки се на бастуна си. Чарлз премести ръка над гърдите на Салазар, сграбчи емблемата на униформата му и го разтърси веднъж.
- Не тук, Сал. Той очевидно е клиента, а наоколо има хора. Придържаме се към плана! – Чарлз повиши глас към края, което накара Салазар да мигне, сякаш току-що се бе събудил.
- Прав си, командир. – Салазар каза с тон, равен като асфалта около тях. – Съжалявам, че загубих самообладание. – сковавайки широките си рамене, той остави ръцете си да увиснат свободно.
Чарлз кимна на проявата на послушание и освободи своя заместник командир. Двамата мъже изгладиха тъмните си униформи и се насочиха към непоклатимия старец.
- Сега, нека видим какво иска този ходещ мъртвец. – каза Чарлз след като възобновиха равномерните си походки.
Нарамор продължи да ги наблюдава и когато приближиха, дясната му буза се повдигна във самодоволна полуусмивка. По кожата му се образуваха вълни от бръчки, които се простираха чак до ъгловата му челюст. Веждите, снижени заради яркия слънчев ден, се очертаваха като мъхести навеси, засенчвайки две сфери от остри като бръснач сини очи, които гледаха с такава студенина, че въздуха около него изглеждаше с няколко градуса по-студен. Зад него стоеше мъж, малко по-нисък от метър и осемдесет сантиметровия Нарамор. Русата коса отразяваше слънцето, а ушитият по поръчка сив костюм прилепваше към гордата стойка на мъжа. Лицето му беше кръгло и интензивно посредствено. Единственото нещо, което го издаваше, бяха яркозелените и любопитни очи. Той също беше забелязал опита за изваждане на нож и сега погледа му прескачаше между оръжие, ръце и лица.
Салазар се приближи на по-малко от метър от Нарамор и сграбчвайки яката му го вдигна нагоре. Русокосият мъж не помръдна, нито проговори.
- Толкова ли искаш да умреш, боклук такъв? – лицето на Салазар заплашваше да се слее с това на Нарамор.
- Не съм имал такова намерение, лейтенант. – Нарамор отговори със скърцащ и неприятен глас.
Навеждайки се напред, той се усмихна на Салазар с вехта, самоуверена усмивка.
- Вече съм капитан. Едно от многото неща, които се промениха за десет години. – Салазар разклати Нарамор докато се бореше да озапти изпъкналите си мускули.
- Поздравление за повишението. – снижаващата се интонация на Нарамор накара комплимента да звучи сякаш похваляше дете за добре свършена работа.
- Макар че сега сигурно е доста неловко, защото Чарлз също е капитан. Как ви разграничават подчинените, когато се обръщат към вас? – мръсната усмивка на лицето на Нарамор се разшири и смущението създаде нови вълни от бръчки.
- Много смешно. – каза Чарлз с фалшива усмивка, след което лицето му стана неподвижно. – Ти ли си клиента?
- Той е. – отвърна блондинът изстрелвайки ръката си към Чарлз. – Колин Мур, аз съм помощника на г-н Нарамор. Приятно ми е да се запозная с Вас, капитан Блекбърн.
- Намираме се в Клонът и тук съм командир Блекбърн. Всичко това е информация присъстваща в документите, които съм сигурен, че сте прочели. – каза Чарлз с незаинтересуван тон, погледна ръката, стисна я, а после върна носещия смърт поглед към Нарамор. – Пусни го, Сал. – той нареди, но Салазар не се подчини.
Нарамор погледна от Чарлз към Салазар, после вдигна бастуна между ръцете, които го държаха. Стиснал от двете страни, Нарамор вече властваше над лявата китка на Салазар.
- Моля изпълнете заповедта, капитане. – тона на Нарамор излезе иззад зъбите му като заплашително съскане. – Или ще бъда принуден да те накарам, а мразя да повреждам слугите си.
Преценявайки силата на захвата около китката си, Салазар реши, че счупена китка е справедлива цена, ако успее да нанесе удар. Чарлз избута помощника от пътя си и хвана Салазар за рамото. Цялото напрежение напусна напрегнатите предмишници и лъснатите до блясък кафяви обувки на Нарамор докоснаха земята. Салазар направи крачка назад.
- Добро момче. – Нарамор прозвуча така, сякаш галеше куче.
Салазар спря да реагира и не показа повече ангажираност по въпроса. Изглаждайки нагънатото си сако с длани, Нарамор изсумтя доволно, след което очите му с цвят на зимно небе погледнаха нагоре към Чарлз.
- А сега да пристъпим към работа.
- Разбира се. – Чарлз се съгласи с кратко и рязко войнишко кимване.
Асистентът отвори малката чанта с документи, която държеше в ръцете си, извади от нея бежова папка и я подаде на Чарлз. Салазар се приближи, като разгледа снимките, съдържащи остров. Чарлз разгледа парчето земя, заобиколено от море. Изображенията показваха сгради, обвити в прозрачно вещество, което наклоняваше постройките по такъв начин, че главата му се завъртя. Ако в следващия момент той се опиташе да направи крачка, вестибуларният му апарат подсказваше, че със сигурност ще падне на земята. Мускулите на челюстта му потрепнаха от напрежението, което му причини толкова дългото гледане на картината. Преди да достигне предела на силите си, той забеляза геометрични фигури върху повърхността на веществото. Затваряйки очи, той притисна снимките към гърдите си. Сега, когато предизвикващите гадене образи бяха помрачени, той отвори очи.
- Доста са трудни за гледане. – Нарамор раздвижи брадичката си нагоре-надолу с разбиране. – Сградите не са в ред и не можеш да кажеш защо, нали? Сякаш не трябва да ги гледаш. – клепачите му се превърнаха в прорези показващи сини линии, които изучаваха реакциите по лицето на Чарлз.
Чарлз реши да не му дава удовлетворение от съгласието си, затова погледна обратно към папката и започна да чете. От силно редактирания текст той научи, че това са разузнавателни снимки от Втората световна война на остров близо до границата между малтийските и либийските териториални води. На следващите две страници се виждаха още по-затъмнени черни линии, между които Чарлз видя думите: главоболие, силен световъртеж, изчезване. Затваряйки папката, той я върна на Мур и погледна Нарамор с полуотворени очи.
- Там ли искате да отидете? – тона му остана незаинтересован, като на държавен служител, на когото остават тридесет минути до края на работния ден.
- Да. - Нарамор кимна със затворени очи.
- Предполагам знаете точното местоположение?
Нарамор измърмори пренебрежително, което накара Чарлз да пристъпи напред. Извисявайки се над възрастния мъж, Чарлз почти изпусна възторжена усмивка, когато забеляза треперенето, което разтърси опънатата стара плът.
- Надявам се да си направил предложение на работодателите ми, което те да знаят, че не мога да откажа, защото в обратен случай, аз и Салазар ще нарежем теб, и добре облечения ти приятел на малки парченца, преди да успеете да кажете поръчков костюм буква по буква.
Чарлз почти усещаше как Салазар се усмихва зад гърба му, а дърпащия се назад врат на Мур го увери, че е точно така. Лицето на Нарамор отново направи онази ужасна гримаса, която той наричаше усмивка.
- Разбира се. Мур. – Нарамор щракна с пръсти.
Помощникът му подаде нова кремава папка от куфарчето. В нея беше вече подписания договор от Нарамор. Цифрите бяха на правилните си места - седем за ръководителите на екипа, той и Салазар, и шест за обикновените членове на отряда. Към договора беше добавен бонус в клаузата за безопасна доставка, която щеше да донесе на екипа един милион долара, готини сто двайсет и пет хиляди за всеки, независимо от ранга му. Дребния шрифт гласеше, че в случай на катастрофална загуба на човешки живот по време на последвалата операция и или смърт на Нарамор, във сила влиза алтернативната воля на благодетеля. Клаузата би се прочела на адрес, оповестен на по-късна дата.
Чарлз изтика документите обратно към Мур и се обади по телефона. Докато течеше разговора, той остана обърнат с гръб към Нарамор. Салазар беше до него, с длан върху дръжката на ножа. Потвърждението идваше отгоре, а заповедите бяха да се изпълняват напълно командите на Нарамор, сякаш идваха от всемогъщия глас от другата страна на слушалката. Пръстите на Салазар отпуснаха дръжката, което накара древните устни да се извият в отвратителна усмивка. Разговорът приключи и Чарлз прошепна условията в ухото на Салазар, който го погледна за миг, после кимна. Чарлз се обърна.
- Началник. - каза той и Салазар се строи пред него. – Ще ескортираме тези господа, до където и да се намира островът им, и ще се уверим, че ще могат да свършат работата си на спокойствие. Подготви момчетата за работа. След трийсет сме във въздуха.
Салазар козирува и се отдалечи с широка крачка. Нарамор продължи да разваля пейзажа с отблъскващо кривата си усмивка, затова Чарлз се обърна назад, за да погледне своя заместник командир. Силуетите, които винаги бяха с Чарлз, стояха около хангара. Нито той, нито Салазар някога щяха да признаят, че виждат тези сенки в ъгълчетата на зрението си. Тези форми някога бяха човешки и принадлежаха на хора убити по време на последната мисия водена от Нарамор. Тъмните лица на сенките днес изглеждаха по-здрави, очертанията им почти изпъкваха, сега когато Чарлз беше толкова близо до човека, чиято смърт можеше да донесе възмездие за тези потресаващи привидения. Лицата им нямаха характерни черти, с изключение на червените точици в центъра на гладката тъмнина образуващата главите им. Тези пурпурни ириси впиваха осъдителните си погледи в Чарлз и Салазар, обвинявайки ги за случилото се. Чарлз се опита да използва ума си, за да прогони греховете от миналото, но както винаги, те останаха, за да го измъчват за миналите му прегрешения, а сега - за да назидават решението му да приеме тази работа и евентуално да подпомогне ново клане.
Чарлз никога не бе тренирал ума си да размишлява, затова зарови спомените и позволи на страха, който усещаше дълбоко в костите си да му даде идеи за настоящата дилема - Как да се възпре да не убие клиента си?
За щастие Нарамор или усещаше силната му омраза, или беше достатъчно умен, за да не я разпалва, и си държа устата затворена, докато Чарлз ги насочваше към близките хангари.
Салазар беше отишъл да събере хората, съответно Чарлз заведе подопечните си при началник полетите, който те намериха потънал до лактите в електрическото превозно средство, с което се придвижваше. Чарлз почука с длан по отворения капак и накара бърникащите пръсти на мъжа да спрат.
- С какво мога да те зарадвам, Чарли? - мъжът се надигна от висящото си положение над машината.
- Добро утро, Зак. – Чарлз кимна с брадичка към мъжа, който стоеше поне три глави под него. – Имаш ли нещо излишно днес?
Зак заобиколи от другата страна на капака, където наведе шия, за да изучи клипборда, който лежеше на шофьорската седалка.
- Май нямам. - каза Зак и почука по ръба на клипборда с молива, който висеше на връвчица отстрани. - Тая беше последната красавица за следващите три часа. - с палеца си той посочи през рамо самолета, който набираше скорост на три писти от тях.
Чарлз изгледа как синьо-сивият самолет напуска асфалта и се издига в небето, сякаш привлечен от магия. Задачата на стареца беше срочна, така че Чарлз трябваше да намери начин да отлетят до исканото място. Нарамор потупа земята с бастуна си и се приближи.
- Засега няма свободни самолети. – каза той на Нарамор, който направи още една крачка. – Вероятно ще успея да намеря по-малък хеликоптер, който да вземе вас двамата, мен и Салазар, но ще трябва…
- Не се притеснявай, командире. – Нарамор вдигна ръка, а чертите на лицето му се оформиха в самодоволна купчина бръчки. - Транспортът вече е организиран. Тъй като пътуването е дълго, а вашите началници не можаха да се съобразят с моите срокове, уредих да си донеса собствен. Моля, помолете колегата си да провери за името ми във списъка на пристигащите.
Чарлз стисна зъби от високомерния тон на Нарамор, но изпълни инструкциите. Зак разгледа няколко страници и потвърди, че има летателен апарат, който пристига след около седемнайсет минути. Чарлз извади телефона си, готов да набере началството, когато Нарамор размаха бастуна си в умиротворителен жест.
- Няма нужда да се обаждаш, командире. Инструкциите към твоите работодатели бяха да не казват нищо повече от ограниченията във времето и сумата, която ти и твоите подчинени ще получите при успешно завършване на мисията. Имам лошия навик да поставям слугите си в изненадващи ситуации като тест за тяхната реакция, но съдейки по язвителния ти поглед, изглежда съм допуснал грешка, за която моля да бъда извинен. Твоят заместник ме попита дали искам да живея и отговора на този въпрос все още е категорично "да", така че ще се опитам да сведа ексцентричността си до минимум.
Чарлз пое дълбоко въздух през носа си и го изпусна с бавно, и контролирано издишване. Несигурен в това дали би могъл да сдържи нуждата да удари Нарамор, той се извини и стъпи встрани да провери дали всичко е готово. Бързата му крачка го отведе до казармата за около три минути. Подчинените му се бяха подготвили, а Салазар беше приключил със същността на мисията. Чарлз се обърна към шестте стоящи в строй купчина екипировка с маски.
- Свободно, господа.
След като звука от шумолящи дрехи и звън на оборудване заглъхна, Чарлз продължи да говори.
- Началникът вече ви е разказал каква е мисията, а аз сега ви дам възможност да се откажете. - Чарлз направи пауза, за да бъдат разбрани думите му от всички, след което продължи. - Последния път, когато имахме задача за този клиент, само аз и началникът се измъкнахме живи. Капризните занимания на стареца костваха човешки животи и всеки, който е загубил боен брат, знае, че болката, която изпитвахме тогава, и сега, не отшумява със времето.
Чарлз видя как пет от шестте забулени глави кимнаха във знак на съгласие. От очите им кървеше тъгата на воин, който влачи след себе си спомена за смърт. Мъката на бойното поле, която никога не напускаше мислите на онези, които бяха виждали сражение. Маскираното лице, което все още не беше преживяло този вид загуба, принадлежеше на най-новия им човек. Чарлз не можеше да намери името в паметта си, може би Сиърсън?
- Нарамор се занимава с търсенето на свръхестественото, паранормалното и окултното, докато хора като нас, стъпили здраво на земята в реалния свят, го предпазват от собствените му глупави прищявки, и идеи. Тази мисия ще е последна за мен и началника, и няма да е такава заради заплащането, което ще получим. - той направи пауза, после продължи с тон, твърд колкото строгия поглед в очите на Салазар. – А ще бъде, защото Цефей Нарамор ще умре днес, убит от моята ръка или тази на началника. И тъй като вие сте хора, на които сме поверявали живота си в миналото, почувствах, че заслужавате да знаете какво ще се случи.
Чарлз пристъпи между два комплекта двуетажни легла и се обърна с гръб към мъжете.
- Не искам да насилвам никого да дойде. Ако срамът ви държи тук, ще остана така през следващите тридесет секунди, докато който иска да си тръгне го направи. За разлика от предишните мисии, не мога и не искам да ви заповядам да дойдете.
Следващата половин минута бе изпълнена с тишина. Тъмни лица проникнаха през прозорците и стените, приближавайки се към Чарлз, а безформените им очи, и лица, се втренчиха в него. Усещането за предстоящо възмездие ги караше да се приближават все повече към Чарлз. Във съзнанието си той искаше единствено да впие пръсти в гърлото на Нарамор, докато всички кръвоносни съдове в лицето му не се очертаят видимо. Това би накарало фигурите да се зарадват, след което, надяваше се той, да си тръгнат и да му позволят един-единствен миг спокойствие след всички тези дълги и измъчени години.
Чарлз отвори очи и се обърна.
- Добре. – изгърмя гласa на Салазар. – Защо вие дами такива сте се застояли така? Движение!
Звуците от движещото се оборудване скоро напуснаха сградата и Чарлз огледа чертите на лицето на Салазар, здрави и неподвижни като скала. Дългогодишния му подчинен кимна стегнато за потвърждение, после вдигна от пода една чанта и я подаде на Чарлз. Той пристегна раницата за гърба си, тогава прокара длан по ножа и вторичното си оръжие. И двете бяха студени на допир, и готови да извършат справедливо отмъщение по заповед на господаря си.
Отваряйки вратата водеща навън, Чарлз прогони сенките и пое след хората си. Нарамор все още беше на същото място, облегнат на бастуна си, а главата му проследяваше снижаването на тъмносин самолет. Колесник срещна асфалт с висок писък, след което, вратата водеща навътре, се изравни идеално с позицията на Нарамор. Пред краката на стареца се разпростря сгъваемо стълбище. Пренебрегвайки причудливите стълби, Чарлз разгледа самолета, забелязвайки, че двигателите му могат да се въртят около оста си, което правеше този частен самолет способен на хоризонтално и вертикално излитане.
Руса жена с бледа като статуя кожа започна да слиза по стълбите с премерени стъпки. Облеклото ѝ беше оцветено в тъмносиньо граничещо с черно, и се състоеше от тясна жилетка, покриваща бяла риза с копчета отдолу. Панталонът прилепваше към дългите ѝ крака точно толкова, колкото да подчертае формите, а не да ги разкрие. Тя поздрави Нарамор, след което показа привлекателен горен ред лъскави зъби. Нарамор направи единствената необходима крачка за да стигне до стълбите, след което започна да се изкачва, а помощника му го следваше плътно. Жената остана в дъното, излъчвайки гостоприемство с ярката си усмивка. Щом подчинените на Чарлз стигнаха до нея, главите им се преместиха от ослепителното ѝ лице към самолета, а накрая към Салазар. С рязко поклащане на брадичката му те получиха разрешение за действие. Последва кратка борба, докато един от мъжете не успя да се промуши.
- Добре дошли. За мен е удоволствие да ви посрещна. - каза жената, повдигайки ъгълчетата на устата си и разкривайки трапчинки, които имаха силата да направят всеки мъж мек като пластелин.
Чарлз разпозна движенията на подчинения отпред. Той се казваше Ъртън и в момента се постара да спре пред жената, да ѝ благодари и да ѝ даде най-мъжественото си кимване, преди да започне да се изкачва. Чарлз се намръщи на непрофесионалното му поведение.
Останалите го последваха, като благодариха, докато минават. Повечето от тях се възхищаваха на самия самолет, докато се изкачваха към вътрешността му, но някои хвърляха погледи назад към меките ъгли, под които брадичката и скулите на жената оформяха приятното ѝ лице. Салазар поклати глава от поведението на мъжете, на което жената реагира със съвършена и кокетна полуусмивка. Поглеждайки към него, жената направи жест с ръка и той се отправи навътре.
- Вие също, господине. - обади се жената, изкарвайки Чарлз от размислите му за задачата. - Не можем да тръгнем без Вас на борда. - непретенциозния начин, по който тя наклони глава за да го подкани, и нежния ѝ тон, накараха лицето му да трепне в бърза усмивка.
- Така е. – Чарлз започна с непохватния глас на тийнейджър излизащ на първа среща, а десния му показалец почеса дясното бедро. - Просто имам нуждата да съм последния човек, който влиза в нова стая. Да го наречем работен навик.
Дългите мигли на жената се спуснаха надолу, а главата ѝ се помръдна нагоре-надолу в кимане изпълнено със сериозност.
- Всъщност според изискванията, аз трябва да съм последна на борда, но щом това е толкова притеснително, мога да пренебрегна правилото този път. - поставяйки десния си крак на първото стъпало, тя стисна устни и каза. - Ако проблемът ти е измислен и е само уловка, за да ме огледаш, докато вървя нагоре, не трябваше да се хабиш. Карат ни да носим тези дрехи, така че да е невъзможно да пропуснеш каквото и да било, когато минавам покрай теб в салона.
Чарлз не можеше да откъсне поглед от розовите устни, чийто гланц почти приканваше да бъдат докоснати. Той затвори очи, за да се отърси от ненужните мисли, и когато ги отвори, видя ритмичните движения на изкачващата се жена. Тя беше права. Дрехите оставяха съвсем малко на въображението. Чарлз преглътна, затвърждавайки убеждението си, че работенето като охранител не е чак толкова лошо, докато хипнотизиращия спектакъл пред очите му го привличаше да се приближи към вратата.
Вътре, очите му се стрелкаха от разкошна мебел към луксозна златна витрина и богато украсен, напълно зареден бар, който заемаше една четвърт от салона, в който се намираше. Жената се протегна около него и натисна бутон, който затвори вратата зад гърба му. Косата ѝ остави следа във въздуха, която миришеше на приказно поле от цветя. Затваряйки ноздрите си и дишайки през устата, Чарлз заобиколи стюардесата и направи няколкото крачки до мястото, където седяха Нарамор, и помощника му, към които се присъединиха двама от хората му - Ъртън и Матикс, които вече не носеха шлемовете, и плетените си маски. Салазар улови смръщените от неодобрение вежди на Чарлз и обясни.
- Тъй като не сме на обикновена мисия, казах на момчетата, че този път могат да свалят каските си. Мислех, че ще е добра идея...
- Няма проблем. – вдигната ръка на Чарлз накара Салазар да спре. – Нещо против да се присъединя? – той попита и без да чака разрешение седна до Матикс.
- Разбира се, командире. - каза Нарамор от крайно лявата страна срещу Чарлз.
Лицето на работодателя им не се промени в гротескната форма, която той наричаше усмивка.
- Доста е хубаво да се возиш със стил, нали момчета? - Салазар заговори по-високо и потупа с длан по масата, докато кимаше одобрително. - Поне веднъж ще сме в лукс докато пътуваме, нали? - истинско задоволство се бе изписало по белязаните му бузи.
Всички промърмориха съгласие, като най-гръмогласен бе мъжа седящ срещу Нарамор. Набръчканото лице се втренчи в обозначителната му табелка, на която пишеше Ъртън.
Двамата срещнаха погледи и Ъртън заговори. - Господин Нарамор, сър, началника ни каза, че Вие ще се присъедините, смисъл ще стъпите на земята като нас. Което е, извинете ме за израза, много странно за богат и изискан тип като Вас.
Мускулите на челюстта на Салазар се свиха. Последвалият поглед беше толкова интензивно огнен, че Ъртън изглеждаше готов да избяга през кръглия прозорец от лявата му страна.
- Хе-хе. – сбръчканото гърло наполовина изкряка, наполовина се изкикоти. – Аз не съм като другите богати типажи, господин Ъртън, така че не се чувствам обиден. Това което ми харесва обаче е да видя какво са купили парите ми. И винаги гледам отблизо, където е действието. – вдигайки показалец той помоли да бъде изчакан и нагъвайки ризата си нагоре, той разкри своя корем.
Кожата му беше стегната и здрава, загоряла и изглеждаща все едно принадлежи на младо тяло, а не като на ходещата люспа, която Чарлз виждаше. Коремните мускули бяха тонизирани и изпъкнали като за фитнес фотосесия. Но това което Нарамор показваше, не беше безупречната си физика, а дълъг няколко сантиметра назъбен белег, който се простираше от пъпа му почти до сърцето. Формата му приличаше на стилизирана мълния, чийто цвят не бе жълт, а слабо-розовото, което се получаваше с натрупването на съединителна тъкан.
- Зверско. – каза Ъртън и получи една от способните да счупят стъкло усмивки на Нарамор.
- Покажи им твоята. - подкани Нарамор, побутвайки ръката на Мур. - Ще ви хареса, момчета. - той провъзгласи, докато оправяше дрехите си.
Мур разкопча ризата си и показа подобен белег на левия си гръден мускул. Мъжете на съседния ред кимаха одобрително, докато Нарамор описваше злокобен церемониален нож с метални зъби под острието. Той бил отговорен за създаването и на двата белега, като вътрешните поражения били много по-тежки от външните. Разказът за злокобните остриета подбуди общо разсъбличане на дузина здрави мъжки тела, на които стюардесата да се наслади. Много от мъжете демонстрираха бойните си белези чрез преувеличени движения, които напрягаха мускулите им. Жената, чийто обозначителен етикет гласеше Елизабет, се усмихна учтиво и се възхити на всичко, което ѝ представиха, докато минаваше да остави поръчаните напитки. Ъртън беше най-скорошния получател на бутилка охладена вода и сега се беше изправил на крака. Очите и вените на шията му бяха изпъкнали от напрежението да накара коремните си мускули да се отличат колкото се може повече. Чарлз видя как челюстта на Салазар се сви и реши да се намеси, преди Ъртън да бъде вербално надъвкан.
- Ако ми дадеш номера си. - казваше Ъртън на Елизабет. - Мога да ти покажа още. Още много. - Ъртън вдигна двете си мускулести ръце нагоре, а разстоянието между дланите му беше около двадесет и пет сантиметра.
- Госпожице, бих искал още едно шише вода, моля. – тихият и спокоен глас на Чарлз накара усмивката на Ъртън да изчезне. - И ще ви помоля да спрете да угаждате на подчинените ми, защото изглежда са забравили здравия си разум навън.
Погледа на Салазар обходи всички лица, озаптявайки лудориите им. Раменете на Ъртън се свлякоха. Яката на ризата му се преметна през намръщеното лице, след което седна със сприхавостта на дете, което не е получило любимия си бонбон.
- Да, разбира се. Съжалявам. - Елизабет сведе глава, а няколко кичура златна коса се полюляха във въздуха с нежно движение, след което тя отиде да изпълни поръчката.
Чарлз осъзна, че е използвал дисциплинарния си тон, докато говореше с невинната жена. Мисълта изкриви устата му в кисело изражение, което отразяваше с пълна точност чувствата му отвътре. Той взе решението да поднесе извинение на Елизабет, след като тя остави бутилката му на масата, но щом го направи, тя извади визитна картичка и започна да пише на гърба ѝ. Тя остави визитката на масата с лицева страна нагоре и гледайки Ъртън, я бутна наполовина напред. Очите на Ъртън светнаха и на устните му се оформи доволна усмивка, но ъгълчетата на устата му скоро паднаха, когато визитката направи бърза смяна на посоката и накрая се спря под бутилката пред Чарлз.
Елизабет погледна към командира и каза. - Вие обаче не казахте нищо за себе си.
Изправяйки се обратно с умишлено бавно движение, тя сведе очи надолу за да даде на Ъртън поглед пълен до горе със снизхождение, след което се обърна и си тръгна.
- Ъртън, ти си пълна смешка. – каза Толивър от другата маса и всички избухнаха във смях.
- Жената поне има умна глава на раменете. - каза Рукард, мъжа до Толивър. – Много добре улесняваш работата на командира, Ъртън.
Последваха още възгласи на съгласие, които Ъртън отхвърли с рязко движение на ръката и обърна глава, за да погледне през прозореца до себе си. Самолетът набра скорост и скоро бреговете на Испания изчезнаха, отстъпвайки място на блестящото във всички посоки Средиземно море. Мъжете се скупчиха до наличния прозорец от тяхната страна, а когато това не беше достатъчно, се разпръснаха да гледат през другите кръгли отвори. Чарлз не им нареди да се върнат по местата си, оставяйки ги да се наслаждават на това луксозно пътуване. Мислите му бяха другаде, а пръстите въртяха визитката, оставена за него на масата. Той наблюдаваше как ръцете на Елизабет се движат по бара, подреждайки го със спокойна професионалност. Чудеше се защо всичко, което жената правеше, му харесваше? Меките ѝ кафяви очи попиваха светлината, идваща от облаците, после я преработваха в себе си и я връщаха на света под формата на собствено топло сияние. Чарлз никога не беше срещал жена, която да му харесва толкова много, дори след месеци общуване, да не говорим за не повече от час. Визитката под пръстите накара сърцето му да забие малко по-бързо. Но също така, той забеляза твърдия израз на решителност върху лицето на Салазар. Строгите, смръщени вежди го върнаха в реалността като удар в корема. Той прибра визитката и долови погледите, които Нарамор хвърляше на един от подчинените му на другата маса. Безопасните моменти, които Елизабет беше създала, бяха натрошени. Пръстите на Чарлз се плъзнаха към дръжката на ножа. Вътрешността на каютата се просмука с черни сенки, които се стичаха към главата на Нарамор. Отпускайки съзнанието си и освобождавайки бойния нож, Чарлз стисна подлакътника с другата си ръка, нямайки пълна вяра в себе си. Той погледна към Салазар, чиито рамене се облегнаха обратно в седалката. Мур също се отпусна и Чарлз се прокле, че е позволил не един, а двама души да видят как губи контрол над яростта си.
- Мога ли да ти помогна с нещо, млади момко? - Нарамор се наведе напред и се обърна към мъжа, който се взираше в него.
Сенките, Салазар, Ъртън и Чарлз погледнаха към Сийборн, единственият, който не бе кимнал в казармата.
- Той е просто нов, сър, няма нужда да се притеснявате за него. - каза Ъртън, а лицето му се сгъна в гневна гримаса.
Нарамор продължи да се взира напрегнато в другия мъж, докато той не отмести погледа си.
- Съжалявам, сър. - каза Сийборн със смирен глас. – Тази мисия е първата ми голяма задача и съм малко нервен, това е.
Седящия до него Матикс го грабна за врата и стисна братски.
Ръката на Чарлз отново се приближи до ножа, но този път зоркото око на помощника вече го наблюдаваше. Салазар спря поглед върху лицето на Чарлз, след което поклати глава с бавно, почти незабележимо движение. Международните води не бяха толкова далече и самолетни катастрофи се случваха постоянно. Сенките в кабината се зарадваха при мисълта, че най-сетне ще вкусят отмъщението, но Чарлз погледна към Елизабет, после зад нея, към пилотската кабина. Тези хора нямаха нищо общо с това. Фаталните инциденти по време на тези мисии бяха нещо обичайно, но Чарлз щеше да направи всичко възможно, за да не въвлече в тях тези, които не заслужаваха наказание.
- Ъртън. - заповяда Чарлз.
Мъжът се изправи, издърпа Сийборн от седалката му и го завлече към тоалетните в края на самолета.
- Всичко е наред. – Чарлз заговори на Нарамор с равен тон, а чертите на лицето му останаха неподвижни. – Няма нужда от притеснение. Задачата ще бъде изпълнена.
- Да, знам. - Нарамор се облегна назад в стола си и отпи глътка уиски с лед. - Залагам живота си на това.
Ъртън и Сийборн се върнаха след минута. Очите на Нарамор се присвиха, докато следяха с подозрение по-младия мъж. Сийборн седна, а кожата на лицето му беше придобила значително по-бледа шарка от преди. Салазар потайно хвърли гневен поглед към Ъртън. Чарлз се направи, че не обръща внимание на ситуацията, защото Мур отказваше да спре да взира очите си в него.
- Уважаеми пътници, говори вашия капитан. - съобщи пращящия звук излизащ от фиксираните говорители. - Прогнозата за времето във зоната за кацане беше ясна и слънчева, но тези метеоролози отново направиха грешно предположение. - той се опита да звучи успокоително, но високоговорителите предадоха само неловкост.
Въпреки странното поднасяне на шегата, белязаната буза на Салазар се повдигна във слаба усмивка.
- Тъй като ще кацнем директно на водата, съм сигурен, че опитни мъже като вас нямат нужда от напомняне да се пристегнат.
Ръце закопчаха предпазните колани и миг по-късно, интеркомът предаде следващото съобщение на капитана.
- Отлично - гласът звучеше като доволен чичо след семейна вечеря. - Засега времето се задържа, но може да се появи турбуленция, така че дръжте здраво екипировката си. – пилотът се изсмя тихо и прекъсна връзката.
Чарлз видя как Елизабет седна зад бара и също закопча колана си. Той се натисна по-надълбоко в луксозната си седалка, наблюдавайки как лицето на Мур изчезва, погребано под масата от сенки, които се стремяха да стигнат до Нарамор. Ръце от всякакъв размер се протягаха, за да наранят стареца. Неосезаемите им тъмни пръсти се промушваха през кожата му, без да оставят следи или нанасят щети. Неспособни да задоволят разочарованието си, те обърнаха тъжните си, празни очи към Чарлз. Самолетът се разтресе и кашата от сенки изчезна. Той затвори очи и за следващите тридесет минути от полета, избяга от виденията.
Побутване по обувката събуди Чарлз. Той отвори очи и видя Салазар да коригира стойката си, докато изтегля крак назад. Самолетът беше тих и Чарлз предположи, че току-що е пропуснал гласа на пилота, че се приземяват. Той провери повторно колана си, след което погледна към Нарамор. Старецът наблюдаваше отминаващата вода навън и не му обърна внимание. Самолетът започна да се снижава и света за Чарлз стана по-мрачен, отчасти заради завръщащите се сенки в ъглите на погледа му. По-осезаемата причина бяха тъмните облаци, които закриваха слънцето. Минута по-късно кабината се разтресе и самолетът спря върху люлеещата се повърхност на водата. Елизабет първа развърза колана си и се отправи към капитанската кабина. Всички останали се изправиха, проверявайки ремъците на кевларни жилетки и патронниците си. Групата въоръжени мъже наобиколи вратата, докато Нарамор стоеше в салона, обърнат с гръб към тях. Чарлз тъкмо се канеше да го привика, когато пилотската врата се отвори. Елизабет излезе, държейки няколко снимки в ръка. Тя ги подаде на Нарамор. Очите ѝ се задържаха върху Чарлз за миг, след което тя се върна на мястото си зад бара. Нарамор се обърна и подаде снимките на Чарлз.
- Разузнаване. - каза той с грозна усмивка и също толкова неприятен, и самодоволен тон.
Чарлз го пренебрегна и разгледа снимките. Външният край на острова беше пуст и съставен от назъбени скали. Слизането от лодка можеше да стане само от южната страна, където имаше кей и голяма сграда до него. Около сградата започваха две пешеходни пътеки, които на няколкостотин метра навътре се събираха и образуваха един-единствен път, водещ нагоре по стръмен склон. Каменни стени от двете страни заграждаха пътя, докато той не достигна до билото. Пътят продължаваше през една пукнатина в непреодолимия хребет, който образуваше пръстен около дванадесет сгради. Над сградите, на ръба на хребета, растяха дървета създаващи естествена висока бариера.
Единайсет от сградите обграждаха тази, която се намираше точно в центъра на откритото пространство. Издигаща се в средата, тя имаше квадратна форма и беше поне три пъти по-голяма от останалите. Чарлз не беше сигурен как да тълкува наблюденията си, но му се стори, че вижда пясък навсякъде около централната сграда. На снимката се виждаше течност, която се стичаше от дърветата към сградите. Примигвайки и напрягайки се срещу образите, той не можа да различи нищо друго важно, затова ги предаде на Салазар, който също ги сканира. Салазар ги показа на останалите от отряда и даде инструкции какво да се прави, когато се достигнат различни ориентири. Чарлз сведе глава, за да наблюдава ритмичното издигане и спадане на вълните през близкия прозорец, докато хората му се подготвяха. Салазар го потупа по рамото, което го накара да се изправи назад.
- Отвори. - каза Нарамор, без да премества очите си от тези на Чарлз.
Елизабет стана и се приближи. Мъжете ѝ направиха път, за да може тя да стигне до бутона на стената. Вратата се отвори и морският въздух нахлу вътре, разрошвайки коси и дрехи. От корпуса на самолета се появи стълба, която се спускаше надолу, докато не достигна спокойните води. Звука на нещо, което се освобождава, привлече вниманието на всички и когато погледнаха навън, видяха тъмно плаващо устройство с форма на поничка. Лодкопоничката се опита да се отдалечи, но зелено найлоново въже я държеше акостирана.
- Господа, можете да намерите гребла, прикрепени отстрани на стълбището. - каза Елизабет с делови тон. - Успех. – добави тя и се върна на мястото си.
- Давайте, движение! - Салазар нареди.
Този път мъжете се изнизаха със военна дисциплина. След като всички заеха местата си за гребане, на борда се качиха Чарлз, Нарамор и помощника му. Три минути по-късно те стъпиха на кея. Над тях бурното небе правеше разпространяващия се мрак още по-тъмен.
Двама мъже се изкачиха по стълбите към голямата сграда с изглед към лодката им. В горната част на стълбите те се разделиха и заеха позиции във всеки ъгъл. Салазар ги последва. Автомата му бе насочен към голямата двойна врата, докато другите мъже прикриваха от потенциални атаки, идващи от прозорците на първия и втория етаж. Чарлз наблюдаваше как четиримата мъже стигнаха до входа и застанаха в готовност, чакайки Салазар да приключи с поставянето на взривно устройство на дръжката на вратата. Силен пукот наруши тишината около тях. Четири чифта ботуши удариха дъските на кея и изчезнаха вътре. Чарлз слушаше радиото в ухото си, докато отряда разчистваше стая след стая на първия етаж, след което се придвижи до втория.
В сградата нямаше нищо. Нищо нямаше и около нея, а тъмните облаци продължаваха да се събират над острова. Неестествено студения за този климат вятър беше единствения източник на звук, докато прокарваше невидими пръсти през коси и набръчкваше дрехи. Нарамор и помощника му стояха зад Чарлз и чакаха сигнала му. Вдигнал дясната си ръка, той размаха китката си напред-назад, подканвайки ги да се приближат. Изкачвайки се по стълбите, Чарлз усети, че нова миризма надделява морската. Все още нащрек, той забави темпото и вдиша по-дълбоко през носа си. Миризмата определено идваше от дърветата, и през нея той почти можеше да вкуси кората им, но във въздуха имаше, и нещо друго, слабо напомнящо на бор.
Чарлз влезе вътре и попита.
– И ти ли усещаш миризмата?
Салазар кимна.
- Да, сигурно дърветата горе, но на мен ми мирише на бор, а това не са борови дървета. - той остави пушката си да виси пред гърдите, а очите му сканираха пренебрегнатата стая.
Чарлз се присъедини към огледа, отбелязвайки, че всичко вътре и навън бе направено от груб, жълт камък. Стените отвътре не бяха покрити с мазилка. Черни линии минаваха между каменните плочи с различна големина, използвани за създаването на неугледния интериор. Прокарвайки пръст по най-близката плоча, Чарлз си припомни старите руини и все още стоящите сгради, които беше посетил край Йерусалим. Взимайки предвид размера на острова и това, което беше видял от аероснимките, Чарлз бе сигурен, че някой беше пренесъл тези камъни тук за да построи селището, всякакви други хипотези нямаха силна обосновка.
- Трябва да пратим някой да огледа тези дървета и тогава да продължим. - каза Салазар, карайки Чарлз да отклони поглед от неравната стена.
- Нямаме време за това. - поклати глава той и погледна към Нарамор.
Салазар проследи очите му. Чарлз смяташе, че са твърде близо до самолета, а ако тук се случи нещо с Нарамор, пилота можеше да съобщи за това и да провали плана им. Той извади снимките от чантата си и посочи сградата, заобиколена от останалите. Салазар я погледна, след което кимна.
- Остави някой на държи надзор тук. Останалите ще продължим напред.
Чарлз напусна сградата и изчака екипа и клиентите му да се измъкнат също. Искаше да каже на Салазар кого да остави, но гласовете на сенките забулиха мислите му в мъгла. Заради тях му беше трудно да си спомни имената и лицата на хората си. Единственото лице, което виждаше във съзнанието си, беше това на Нарамор и то беше разсечено от ножа му. Крайниците му бяха откъснати и той беше осакатен до неузнаваемост. Очите му бяха изтръгнати и хвърлени за храна на хищни птици, докато Чарлз наблюдаваше с радост.
Черната маса се стичаше по старата фасада и си проправяше път към Нарамор, който стоеше до входа. Натрупаната тъмнина образува ръка, висока два етажа, чиито катранени пръсти се протегнаха надолу, за да смажат стареца. Чарлз стисна зъби и съсредоточи ума си, докато не прогони чудовищното видение. Вдишвайки дълбоко, той напълни дробовете си със сладката миризма от дърво. Във съзнанието си той призова призраците да бъдат търпеливи още малко. Възмездието щеше да е близо. Отивайки до дясната страна на сградата, той зае последното място в редицата, запазено за охраняващия тила. Първите две купчини от екипировка се придвижиха напред и Чарлз ги последва.
Като направи завой, Чарлз установи, че прозорците от тази страна, както и тези отпред, са запечатани с неравномерно оформени каменни блокове. Той отдели само миг за поглед нагоре и видя, че втория етаж е същия, съответно, всички възможни пътища навътре бяха преградени, което придаваше на тази сграда усещането за гробница. Заобикаляйки следващия ъгъл, Чарлз скоро стъпи на пътя водещ нагоре по стръмен склон и съединяващ двете пътеки. От двете страни на пътя имаше високи стени, които завършваха на входа на хребета. Чарлз си представи пръстеновидната формация на хребета, видяна от небето, и в главата му нахлу странната идея, че дърветата са зелени, назъбени краища на корона. Умът му извая образа на острова като глава на спящ титан, чиито крака докосват морското дъно, докато сънува. Внезапното оживление в тази специфична част на съзнанието му разгневи Чарлз. Натрапчивите и ярки образи, създавани от подсъзнанието му, нямаха място в тази настояща мисия с монументално значение. Сенките, стърчащи от всички околни повърхности, се поклащаха със съгласие, като тръстика, подмятана от гневен порив на вятъра. Чарлз призова всички да спрат, за да се успокои. Пътя беше достатъчно безопасен, така че той изсвири силно и зачака.
Нарамор и помощника му се изкачиха нагоре, а Чарлз използва времето, за да огледа стените край пътя. И двете имаха тънък блясък по повърхността на камъка, който наподобяваше деликатно поставено стъкло върху сребърна рамка. Като протегна пръст и докосна колебливо стената, той усети, че покритието имаше плътността на смола. Смола, полирана до толкова, че да отразява огледалния образ на движещия му се на обратно пръст. Нарамор стигна до тях и Чарлз направи знак да остане на място. Салазар докосна ухото си и даде команда. Четири експлозии изхвърлиха камъни от втория етаж на сградата зад тях. Човека на пост провери всеки прозорец, гледащ към вътрешността на острова, след което докладва, че не е забелязано движение. Чарлз прие съобщението и въоръжените мъже възобновиха изкачването си. Нарамор трябваше да остане на мястото, докато не бъде повикан отново.
Салазар и двамата мъже, които го следваха, досега се грижеха за левия фланг, но пътят се стесни достатъчно, за да стане това ненужно. Началникът наклони китката си настрани и им направи знак да застанат зад него. След като пое водаческата позиция, той наложи темпото. Чарлз продължи да защитава тила, като не изпускаше от очи хребета, който се извисяваше над тях. Най-накрая изкачването им ги доведе до върха на пътя. Чарлз погледна над главите на хората си и видя подобната на храм сграда, заобиколена от къщи. Разлома в хребета им позволяваше да виждат само толкова, но това беше достатъчно, за да се увери, че е видял пясък около сградите, когато изучаваше снимката по-рано. Той подсвирна на Нарамор и се наслади на своята малка усмивка, преди двамата мъже да пристигнат.
Спускайки се надолу, мъжете стъпваха с тренирана предпазливост и внимателно оглеждаха ръбовете на билата. Достигайки до назъбения изход от хребета, Салазар поиска доклад от човека на пост. Нищо не се беше придвижило към сградата или екипа. Салазар направи още една крачка и се озова на другата страна на скалистия портал. Чарлз премина също и времето се забави, и кристализира. Според плана му, той щеше да извика Нарамор и да насече него, и помощника му в това забравено място. Но, поглеждайки през рамо, той не можа да различи нито стареца, нито русокосия му спътник. В пролома на хребета се рояха сенки, които се стремяха да влязат с него в тясната пътека. Наглеждайки се на призрачната гледка, Чарлз се обърна и тръгна напред. Странните случки сега нямаха значение. Единственото, което имаше значение, беше, че щом Нарамор премине през почернелия портал, мъчението на Чарлз щеше да приключи.
Чарлз излезе на слънчева светлина и гневните гласове заглъхнаха. Приглушените искания за възмездие чрез убийство изчезнаха. Хората му се разпръснаха, като наблюдаваха внимателно околните сгради. Полузабравени сълзотворни канали разляха няколко ивици по напечените от слънцето бузи на Чарлз. Преди подчинените му да го видят, той избърса лицето си с опакото на бойните ръкавици. Чарлз се обърна, за да извика Нарамор, но старецът вече беше прекрачил прага. Острият му поглед разсичаше пейзажа, стрелкайки се от сграда на сграда. Участъка от хребета над Нарамор привлече вниманието на Чарлз. Дърветата, подредени по ръба, отделяха бледо вещество, което се стичаше по скалата към сградите, добавяйки слоеве към вече покритите стени, земя и скали. Блясъка от по-рано беше върху всяка видима повърхност.
- Каква гледка! - каза Нарамор, а главата му се въртеше като въртележка.
- Добре, господа, слушайте. - той продължи със заповеднически тон, който привлече всички, с изключение на Чарлз и Салазар.
Чарлз погледна към своя заместник, който му отвърна със въпрос в очите. Ръката на Салазар сграбчи ножа му, но Чарлз прикрито поклати глава. Салазар стегна челюстта си, след което се приближи до целта им.
- В момента това е едно от най-опасните места на тази планета. - каза Нарамор с дрезгавия си глас. - Не докосвайте нищо без мое разрешение. Не гледайте нищо, без да питате, и дори не си помисляйте да дишате върху някоя от сградите.
Нарамор махна с ръка на помощника си да го последва и започна да води групата, сякаш информацията, която току-що беше споделил, беше достатъчна. Салазар зае позиция зад Нарамор и всички го последваха без въпроси. Чарлз чакаше отзад, а тялото му се движеше като след тежка нощ на пиене. Краката му стъпваха на земята, мудно и отсечено, придвижвайки го напред. Оръжието в ръцете му изглеждаше чуждо. Пръстът в близост до спусъка отказваше да помръдне дори на милиметър. Приклада, подпрян на извивката на ръката му, се усещаше непознат, сякаш никога не го бе докосвал. Света, както в главата му, така и извън нея, беше в мир, след напускането на сенките. Ходенето по стъклената повърхност добави тревожност към нарастващата палитра от бушуващи емоции в Чарлз. Отраженията на изкривени лица и странни триъгълни форми бяха посипани по всяка повърхност. Поглеждайки към близката стена, Чарлз можеше да се закълне, че една от страните на триъгълника се движи към централната сграда пред тях. Звука под краката му премина в хрущенето на ботуши по пясък. Оставяйки стъклената площадка зад гърба си, Чарлз се изкачи по мекия наклон на дюната с размерите на човек, която заобикаляше голямата сграда.
Стените ѝ бяха със забележимо по-добър дизайн, което я правеше да изглежда като забравено място за поклонение и почитание. От всяка страна на подобната на храм сграда имаше отвори, под които се трупаше пясък. Единайсетте постройки, заобикалящи храма, бяха покрити от външната си страна с наближаващата смола. Чарлз огледа прозорците на най-близката къща и видя, че всеки от тях нямаше перваз. Всички бяха паднали на земята, погълнати от отразяващото вещество. Всяка стърчаща част лежеше сплескана в лист блестящо стъкло.
Групата спря, за да изчака Чарлз да завърши разследването си. Забелязвайки това, той се затича, а пясъка караше стъпките му да звучат като чупене на кости. Нарамор погледна към входа на сградата, на чийто връх бе издълбан надпис на латински. Погледна надолу към лист хартия в ръката си, после отново нагоре и каза нещо на Мур. Чарлз се приближи, за да слуша.
- Не мога да го разчета със сигурност. - изръмжа Нарамор с тих и все още пронизителен глас. - На маркера би трябвало да пише „Et triumvirali potestate cave“, но ерозионните щети са твърде големи, за да се разбере без анализ. – разочарованието разбърка множеството му бръчки в начумерена физиономия.
Чарлз се вгледа в изсечените думи и със сигурност успя да различи само „триум“ и „каве“. Нарамор се обърна и започна да разглежда отразяващите стени около тях. Показалеца и палеца му стискаха върха на носа.
- Какво означават "триум" и "каве"? - Чарлз попита.
- "Триум" означава три на латински, а "каве" - пази се. - отговори разсеяно Нарамор. - Отнася се за тристранна сила, от която трябва да се страхуваме. Строителите са ги наричали Triumviratu metus - Триумвирата на страха.
Чарлз смръщи вежди, изненадан от необичайните думи, и зачака допълнителни обяснения.
- Тогава, ако една от посоките, откъдето могат да се движат, е тази на стените. - Нарамор погледна надолу и изчисти част от пясъка, като прокара ботуша си от една страна на друга. - Да, това е! Няма да могат да дойдат отгоре заради пясъка.
Нарамор се обърна към Ъртън и мъжа до него.
- Вие двамата. - посочи той с безименния и средния си пръст. - Започнете да копаете пред входа, докато не попаднете на нещо твърдо.
Мъжете погледнаха към Салазар, чиито очи бяха разфокусирани и взиращи се в пространството между две къщи. Той не отговори и те прехвърлиха вниманието си към Чарлз, който кимна в знак на съгласие. Десния крак на Нарамор потупваше пясъка с ритъма на нетърпението. Чарлз отиде при Салазар и го дръпна за рамото настрани.
- Изчезнаха ли и за теб? - Чарлз попита, а по слепоочията му се образуваха капчици пот.
- Точно когато излязохме от хребета. - каза Салазар и най-сетне срещна очите на Чарлз. - Нещо в това място е... нередно. Не съм сигурен какво, но е лошо. Трябва да изведем момчетата възможно най-скоро. Това не си заслужава. Той не си заслужава.
Думите на Салазар оставиха болезнен разрез в Чарлз. Сега той разбираше, че отмъщението, което търсеха, беше тикано напред благодарение на сенките на входа на хребета, и все пак, Нарамор беше направил повече от достатъчно, за да заслужи смъртта. Чарлз стисна пушката си, а дулото ѝ се издигна.
- Отстъпете назад. - каза Нарамор, избутвайки копаещите мъже настрани и стоварвайки петата си към земята.
Между двете големи каменни плочи на вратата се появи пукнатина. Всички слушаха силния стържещ звук и когато двете крила се разтвориха достатъчно, Нарамор се втурна вътре с пъргавината на петдесет години по-млад от него човек. Салазар и останалите го последваха, оставяйки Чарлз и Мур втренчени един в друг, всеки на противоположна страна на вратата.
Мур заговори. - Трябва да се постараеш по-добре да криеш жаждата си за кръв.
Професионалния тон на русокосия мъж накара Чарлз да се усмихне.
- Трябва да се справяш по-добре да се преструваш на цивилен.
Мур върна усмивката и свали очилата си, прибирайки ги в джоб на жилетката.
- Наясно съм с несправедливостта причинена на теб от господин Нарамор. Той само търси истината, било то по своя прибързан, безпардонен и груб начин. Действията му никога не са били лични. Той е обикновен човек с обикновен ум. Това пътуване ще бъде фатално за него и той знае това. Ангажиментите му бяха привършени още преди дори да направи контакт с теб. Истината е достатъчна за него. Може би той вярва, че това би осмислило по някакъв начин самотния му живот.
Мур издиша, а дясната му ръка се потопи в жилетката, насочена към нещо в долната част на гърба.
- За съжаление, умът ми няма да ми позволи да се предам без бой. Ако само беше влязъл във сградата, както се предполагаше, досега щях да съм на половината път до самолета. – при тази мисъл, в очите на Мур се появи съжаление. - Но ето ни тук. - той сви рамене.
- Бих помолил само за равностоен бой. Съгласен? - погледът на Мур се спусна към пушката, после се върна към лицето на Чарлз.
Той махна ръката от оръжието, след което умишлено бавно преметна пушката през глава и я остави до себе си. Знаеше, че Мур няма да бъде допуснат в базата с огнестрелно оръжие, затова стисна дръжката на бойния си нож, решавайки да изпълни финалната молба на мъжа. Чертите на помощника се отпуснаха в спокойна благодарност.
И двамата мъже направиха крачка напред към малкото парче неопесъчена земя. Чарлз се движеше ниско, дясната му ръка пазеше гърлото и главата му, а кевларената му жилетка предпазваше гърдите. Терена отзад беше почти неизползваем, така че не очакваше много атаки от страна на противника си. Мур беше първия на твърда земя. Ръката му се насочи към врата на Чарлз. Той вдигна лявата си ръка, за да блокира удара, но беше твърде бавен. Кожата му се пропука и той усети как острието влиза вътре. Мур извади ножа за втори удар, но Чарлз отблъсна ръката. Мур изгуби ценен миг, който позволи на Чарлз да придвижи бойния си нож в дъга, забивайки го между прешлените на Мур. Тялото на помощника омекна и падна в готовите ръце на Чарлз. С едно-единствено, тренирано движение, Чарлз потвърди убийството си, като заби ножа в мозъчния ствол на мъжа. Отпускайки ръцете си, той остави тялото да се изхлузи от прегръдката му. Връщайки ножа в ножницата, Чарлз застана пред входа на храма. Мълния освети прохода, който водеше към тъмен коридор без източници на светлина. Яростта на природата накара първичния мрак да се отдръпне само на метър навътре. Чарлз извади фенерче и с крайчеца на окото си долови движение по стената на близката къща. Поглеждайки към замръзналата смола, той видя триъгълна форма, която смени позицията си, без да се движи истински. Формата разклати частта на стената няколко сантиметра над позицията, която обитаваше, след което повлече същото това парче по повърхността. Възприятието на това действие, изтласка Чарлз до ръба на гаденето. Гледката накара очите му да се насълзят, а главата да го заболи със силата на гръмотевична мигрена. Обръщайки гръб на фигурата, той клекна и докосна земята за опора. Изминаха няколко мига, докато болката изчезна. Триъгълната форма все още беше зад гърба му, а омразното ѝ присъствие оставяше осезаема следа във въздуха. Нещото на стената имаше три страни, така че можеше да е триума, за който са предупреждавали строителите. Чарлз взе ремъка на оръжието и го положи на врата си. Изправяйки се на крака, той провери готовността на пушката за това, което следваше. Триум или не, той имаше работа за вършене и тези неестествени форми нямаше да му попречат. Включвайки фенерчето, той направи крачка в тъмния коридор.
Още една мълния се появи отзад, а яростта на бурята се засилваше, докато Чарлз навлизаше все по-надълбоко. Коридорът нямаше странични проходи или други врати. Придвижвайки се напред, Чарлз се чувстваше удобно в това тъмно и каменисто помещение. Сенките тук не бяха обвинителни или отмъстителни. В далечината проблясваха светлинни лъчи и Чарлз ускори крачка. Знаеше, че Салазар няма да действа без той да присъства, но все пак искаше да го настигне възможно най-бързо. Тридесет секунди по-късно мина през каменна врата, обсипана с гравюри покрити във сенки. Ботушите му отново стъпиха върху пясък.
Мрака в стаята се нарушаваше единствено от поклащащите се лъчи на фенерчетата на екипа му. Дори при минималното осветление той забеляза боядисаните стени, които завършваха с квадратни отвори, намиращи се на няколко сантиметра под тавана.
- Началник. - извика той и една от сенките се обърна.
- Тук, командире. - Салазар се затича и посочи с пръст центъра на стаята. - Той е там и чете нещо. - потупвайки го по рамото, Чарлз мина покрай него, стискайки оръжието си.
- Нарамор! - изкрещя той, когато коленичилия мъж натисна едно изпъкнало квадратно парче от пода.
Покривът се разцепи. Звука на стържеща скала бе последван от удари на гръмотевици. Чарлз погледна нагоре и светлината, която струеше надолу, го заслепи. Очите му се нуждаеха от няколко мига, за да свикнат. Когато го направиха, Нарамор вече се катереше. Старецът се движеше като трениран акробат по каменния стълб, покрит със знаци. На върха му се виждаше голям зелен скъпоценен камък. Чарлз се прицели и изстреля залп от куршуми. Целта му беше да осакати, но пропусна. Нарамор стигна до върха и взе скъпоценния камък в ръка.
Покривът обърна посоката си, сближавайки монументалните плочи. От тъмните отвори в стените се изсипа пясък. Нарамор погледна надолу и се поколеба за миг. Чарлз произведе четири изстрела, два от които намериха целта си. Покривът тъкмо се готвеше да се затвори, когато Нарамор скочи на върха на стълба, балансира на един крак, после се хвана за ръба на движещия се таван и се провря навън.
- Защо не го довърши? - Салазар изкрещя, а очите му се стрелкаха към пясъка, поглъщащ стаята.
- Няма да го правим така. - отвърна Чарлз през зъби, а глезена му изчезна под пясъка.
Салазар изръмжа и избута Чарлз от пътя си. Входът зад тях също се бе затворил.
- Тази стая е много по-малка от останалата част на сградата и не успяхме да намерим изход на приземно ниво. - каза той и продължи да гази през дюните към един от отдалечените ъгли на помещението. - Вероятно проклетия пясък се държи вътре в стените, така че за да излезем може да ни се наложи да минем през тях.
- Всички към мен. - нареди Чарлз и се премести към противоположния ъгъл на стаята.
Знаеше какъв беше плана на Салазар, което означаваше, че ще стане шумно. Пясъкът вече стигаше над коленете и мъжете сумтяха при всяка трудна за правене крачка. Задъхани, всички стигнаха до него. Ръцете на Салазар опипваха стената, опитвайки се да намерят подходящото място, където да поставят експлозивите, които щяха да ги освободят. Нивото на пясъка достигаше над горната част на бедрата им и Чарлз пресметна колко време ще отнеме на началника да се върне. Салазар пусна раницата си и се огледа. Беше стигнал до същото заключение като командира си. Връщане назад нямаше да има.
Чарлз посочи колоната, която Салазар можеше да използва като опорна точка, за да се извлече и прикрие от взрива. Салазар поклати глава, после извади от чантата си половината от наличния пластичен експлозив, постави го на стената и го подготви. Торбата захвърли колкото се може по-близо до тях.
Последните думи, които изрече, преди да активира детонатора, бяха. - Довърши задачата.
Търкалящото се огнено кълбо почти ги достигна. Експлозията изпепели кислорода и разкъса стената. Въздухът нахлу вътре, създавайки вътрешен бриз, който изтласка дима в ноздри и гърла. Въпреки защитните наушници, Чарлз все пак изгуби слуха си. Задушавайки вика в гърлото, той пръв полупропълзя, полудоплува по дюните до новия изход. По път, пакетът Ц4 се заплете около лявата му ръка. Стигайки до дупката в сградата, той преся пясъка, търсейки някаква част, останала от Салазар, последния му и единствен приятел.
Пясъкът не отдаде нищо, а пръстите на Чарлз стиснаха зрънцата, докато юмруците му не се затвориха под жълтата повърхност. Изправяйки се, той се запъти към външната страна, но се препъна, когато пръстите му се подхлъзнаха на разбитата стена. Светкавица проблясна, наранявайки парещите му очи. Разтривайки ги, той видя, че части от храма бяха изхвърчали към най-близката сграда, разрушавайки я. Покритите със смола фрагменти бяха разхвърляни наоколо, а вътре в тях, триъгълни фигури се гърчеха безумно. Виждайки толкова много форми едновременно, Чарлз почти припадна. Закривайки очите си с длан, той се претърколи настрани. Обръщайки се към стената на храма, той се съсредоточи върху нея, докато цялото му тяло се тресеше. Нещата гъмжащи във стените, не трябваше да съществуват в този свят.
Чарлз се изправи и закрачи покрай стената към билото. Храмът не беше много висок, но покрива се издигаше достатъчно, за да направи спускането без екипировка опасно. Това означаваше, че има голяма вероятност Нарамор да е наранил краката си и да не е далеч. Някой изкрещя и Чарлз погледна назад.
Един от хората му лежеше на отломките, точно върху фигурите. Въздухът под него затрепери и цяла част от торса му изчезна. Чарлз проследи кривия ъгъл на липсващата плът и очите му се спряха на небето. Облаците над острова се бяха превърнали в плосък диск от мрак. Светкавиците бушуваха и удряха водата, но никога самия остров. В долната част на облаците, над Чарлз, се намираше изображение. След няколко мига взиране, Чарлз най-сетне схвана, че това, което вижда изписано на небето, е една от фигурите, хилядократно увеличена. Фигурата имаше три точки, а вътре в нея беше по-малък триъгълник, чиито гърчещи се пипала се протягаха навън, опитвайки се да се доберат до нещо или да спомогнат с ориентирането. Чарлз не се замисли за механиката, която се криеше зад пипалата, защото очите му не можеха да откъснат поглед от центъра на чудовищната геометрична форма, която обитаваше небето.
В центъра ѝ нямаше нищо, освен пещерна празнота, която поглъщаше облаците, оставяйки само пустота след себе си. Погледа към празнотата накара мигрената да се върне, а с нея дойде и болка, толкова силна, че накара света да се наклони и завърти. Цялото небе затрептя и нещото изчезна. Чарлз се опита да овладее треперенето си, упражнявайки по-добър дихателен контрол, но мащабите на ужаса продължаваха да разтърсват тялото му. Стената на храма беше единствената му опора и последна преграда срещу съществата. Дори в лабилното си състояние, той се чудеше, защо нещата изглеждат толкова плоски и геометрични? Когато беше млад, Чарлз посещаваше игрални зали и тези триъгълници изглеждаха все едно принадлежаха в някоя аркадна машина, а не в реалния свят. Нещо трепна в периферното му зрение. Той погледна надясно, към близката къща. От покрива се разнесе свистене, от което го заболяха ушите, а миг по-късно триъгълната форма отново се издигна в небето. Държейки погледа си надалеч от формата, той продължи по пътя си, осъзнавайки, че се е запътил към билото и къщите. Той падна на колене, опря челото си във храма и задиша. Имаше изход от това. Трябваше само да го намери.
- Командире.
От храма излязоха още негови подчинени. Чарлз погледна през рамо и разтвори устни, за да отправи предупреждение, което нямаше никога да дойде навреме. Камъка до крака на един от мъжете затрептя. Половината от подбедрицата му изчезна. Мъжът изкрещя, преобърна се назад и се подпря на стената на сградата отзад. Чарлз проследи линията на атаката и видя, че приблизително там, където плътта на мъжа щеше да се удари в стената, се е образувала червена форма. Ръката, на която мъжа се подпираше, потъна във вътрешността на смолата. Страховития му вой накара Чарлз да потрепери. Смолата поглъщаше ръката с бавното и целенасочено темпо на гладен хищник. Изгубил съзнание, мъжът спря да вика. Тялото му се свлече напред, но не падна на земята. То се издигна, подпряно на ръката, залепнала за смолата. Плътта продължаваше да бъде поглъщана, дори докато ръката се издигаше по отразителната повърхност. Чарлз забеляза бял отпечатък от ръка, украсен от пурпурен ореол, където се бе осъществил първият контакт. Очите му продължиха нагоре, за да видят същата бяло-червена картина, рисувана с плътта на неговия подчинен. Чарлз осъзна, че фигурите издърпваха мъжа навътре, пласт по пласт. Останалите мъже се втурнаха, без да разбират ситуацията както него. Главата на първият беше откъсната, когато стъпи между две непокътнати стени. Другият се спъна и падайки с лице напред, една от фигурите отряза горната част на торса му. Сега, вече нямаше кой да крещи.
Чарлз се изправи и стисна оръжието си. Нямаше да умре по този начин. Един покрив наблизо трепна и формата отново се появи в облаците. Той предположи, че надписа на входа се отнасяше за тези същества, и точно както бе инструктиран, се страхуваше от триума. Римляните, които са били тук, бяха напълнили храма с пясък, не оставяйки нищо отразяващо вътре. Чарлз предположи, че триумите могат да се движат само между такива повърхности, което би обяснило защо онова нещо в небето може да се издига и спуска само нагоре и надолу. Той имаше няколко гранати и остатъка от пластичния експлозив, които щяха да са му достатъчни, за да проправи път до билото. Хвърляйки първата граната, той изчака няколко секунди за експлозията и побягна.
Взривът разби стените, оставяйки следи от сажди по тях. Отломки разрязаха въздуха като шрапнели, забивайки се в полираната смола. Чарлз тичаше през дима, а над главата му и около краката, се носеха свистящи звуци. Остра болка прониза дясната му подбедрица, но той не забави ход, докато се измъкваше измежду сградите. Пясъкът отстъпи място на лъскава земя. Чарлз изстреля двайсет патрона в права линия, после изстреля още двайсет, създавайки алея, обградена от пукнатини. Триума в небето се върна, привлечен от звука, или ако не усещаше звук, от вибрациите на експлозията и изстрелите. Чарлз дръпна щифта на втората граната и я хвърли настрани, далеч от себе си. Експлозията разроши косата му. Свистенето се чу отново и като погледна нагоре, Чарлз видя, че в небето няма чудовища. Беше време да изпробва на какво реагират триумите.
Той се затича между дупките от куршуми по земята. Беше се постарал да ги разположи достатъчно близо, и се надяваше, че пукнатините ще се прелеят една в друга, създавайки бариера, която триумите да не могат да преодолеят. На средата на изминатия път, в една от пукнатините се блъсна триъгълна форма. Опитвайки се да я задмине, той забеляза как пипалцата не можеха да намерят пролука в тънките цепнатини. Чарлз се усмихна, след което пребледня. Въздухът над триума изсвистя и затрептя. Той се втурна в облаците, опитвайки се да заобиколи бариерата, като се издигне в небето. Чарлз побягна стремглаво. Вече достатъчно близо до входа на хребета, той се гмурна през сенчестия портал. Изправяйки се на крака, тъмните силуети го заобиколиха от всички страни. Сенките изригваха навън, нахвърляха се върху него и изискваха да направи това, което искат. Игнорирайки напева им за насилие, Чарлз се огледа отвъд разгневените духове. Един-единствен триум се мъчеше да се промъкне през ръба на смолата. Въртеше се по гладката повърхност в очакване на нещо, което да се озове в неговия всепоглъщащ обсег. Зад него Чарлз видя отпечатъци от ботуши в точката на скока му. Нещото го беше настигнало, но изглежда ако инерцията е достатъчно голяма, триумите не можеха съвсем да те задържат. Отбелязвайки това, той се обърна и започна да се изкачва по криволичещия път.
На върха той забави ход, коленичи и започна да наблюдава. Тук, смолата покриваше и двете страни на пътя. Чарлз обмисли пластичния експлозив за кратък момент, но веднага го отхвърли. Не можеше да бъде сигурен колко да използва, за да не предизвика скално срутване. Салазар щеше да се справи за два удара на сърцето. Мисълта за огромната загуба, която беше понесъл, накара гърдите му да се свият, както след цял ден военни учения. Движение по кея привлече вниманието му. От сградата беше излязла куцаща фигура, която сега си проправяше път към морето. Чарлз скочи на крака и произведе три изстрела в лявата стена. Куршумите попаднаха в няколко от фигурите, карайки ги да потреперят и да се разделят на няколко парчета. Индивидуалните части накараха въздуха над тях да затрепти, но не скочиха на отсрещната стена. Далечната фигура се обърна, разкривайки лице, опустошено от немилостивия ход на времето. Нарамор закрачи по-бързо. Чарлз взе малък камък от земята и го хвърли пред дупките от куршуми по стените. Нищо не излезе, затова той се прицели в дясната страна и стреля отново. Направи всичко възможно да уцели триумите там, където стояха. Дори и болката от взирането в тях да беше твърде голяма, той продължаваше да стреля и да се движи, наляво-надясно, надясно-наляво. Триумите се опитваха да го унищожат, но пукнатините ги държаха разединени и бавни. В някои случаи дори не можеха да скочат на отсрещната страна, защото повърхността им за приземяване беше счупена или напукана. Отразяващите стени свършиха и той погледна нагоре, за да види големия, кръжащ над него триум.
Чарлз се спусна надолу, като взе прикритие зад десния ъгъл на сградата. Помъчи се да си спомни кой от мъжете Салазар беше оставил да пази. Имената и лицата на подчинените му избледняха, за да бъдат заменени от стенанията на отмъстителните призраци. Сиърсън, това беше името! Салазар знаеше, че момчето не е готово, за това което трябваше да направят, и го беше оставил, спестявайки му клането в края на пътуването им, и облекчавайки нарастващата параноя на Нарамор.
- Сиърсън. - заговори Чарлз през накъсано дишане, с пръсти върху слушалката в ухото му. - Чуваш ли? Край.
Не последва отговор.
- Сиърсън. Там ли си. Приеми. Край.
Чарлз заобиколи ъгъла, като правеше предпазливи крачки към брега. Провери оръжията си, но не му бяха останали никакви боеприпаси. Всички се бяха озовали по стените на пътя. Близо до предната част на сградата той се замисли дали да не се опита да намери Сиърсън и да присвои каквото Нарамор е оставил по тялото. Познавайки коравия старец, нищо полезно нямаше да му е оставено. Нарамор вече беше във водата и на една четвърт от разстоянието до самолета. Кръв изрисуваше траекторията му като пурпурна пяна, оставена от прилива. Изоставяйки плавателното устройство, той беше заложил на собствените си крайници да го пренесат до самолета. Чарлз имаше нужда само от ножа си, за да приключи със задачата. Захвърляйки обувки и екипировка, той се втурна към морето. Гмурна се, плува няколко метра под вълните и когато главата му изскочи, Нарамор беше на половината път до самолета. Окрилен от буйните сенки, израстващи от вълните, Чарлз изтласка мускулите си до краен предел и загреба.
Нарамор стигна пръв до самолета, но и в колкото добра физическа форма да бе, все пак беше старец. Изкачвайки се по стълбите, той вложи всичките си усилия, за да стигне до вратата и да затвори Чарлз навън. Виждайки Елизабет на прага, той ѝ махна с ръка да му помогне. Тя слезе три стъпала и му подаде рамото си. В горната част на стълбите Нарамор се обърна, за да види колко близо е успял да се доближи командирът. Погледa му срещна потъмнелите очи на мъж, който се готвеше да го събори на земята.
Широко рамо избута Нарамор през вратата. Старецът падна на пода, а около него се стекоха сенки, които създаваха разширяващи се езера от мрак. Поглеждайки към Елизабет, Чарлз я вдигна и я хвърли зад борда. Влизайки вътре, той натисна бутона за вратата. Тя се плъзна обратно и затвори, оставяйки цялата каюта да бъде изпълнена от полумрак. Луксозният салон се херметизира и пилота започна процедурите по излитане. Чарлз се наведе напред, за да компенсира нагорното движение на самолета. Нарамор се довлече до най-близкото кресло, просна се на него, а гърдите му се разширяваха с болезнените вдишвания на екстремно усилие. От рамото му бликна кръв, която съсипа скъпата тапицерия. Достигнал необходимата височина, самолетът се придвижи напред. Локвите на пода се разрастваха, раждайки тъмни очертания на неща, които някога са били хора. Очите на Нарамор се плъзгаха из салона и от време на време поглеждаха през малкото прозорче до него. Стиснал зеления скъпоценен камък в дясната си ръка, той се усмихна, сякаш току-що бе открил най-голямата тайна, която човечеството някога е имало.
- През цялото време си бил ти. - каза Нарамор със стария си дрезгав глас. - Тъмнината около ирисите ти. Ти беше толкова близо, а аз пропуснах признаците. - той удари лявата си ръка по близката маса.
Чарлз видя как очите на мъжа се раздвижиха и за кратък миг се фокусираха върху сенките, стоящи около него. Нарамор можеше да види сенчестите мъчители, които непрестанно плачеха за кръвта му. Чарлз загуби умствено и физическо равновесие. Използвайки ръка за опора, той спря падането си, но умът му се превиваше от факта, че сенките бяха истински, а не плод на разкъсаното му от война съзнание.
- Каквото и да си планирал. - Нарамор вдигна ръка от масата. - То трябва да почака. Разбираш ли?
- О. - Чарлз симулира интерес. – Как го реши?
- Тук. - Нарамор потупа бедрото си с юмрука, увит около скъпоценния камък. - В него има нещо! Нещо, което се опитва да излезе. - той отмести поглед от Чарлз, извивайки врат, за да види през прозореца.
- О, искаш да кажеш, както имаше нещо в питиетата ни, когато бяхме в онова японско рибарско селце? - Чарлз направи крачка напред.
- Да, в интерес на истината. Те вече имаха нещо в напитките, за да улеснят ритуалите си. Просто не очаквах, че...
- Какво не си очаквал? - Чарлз изкрещя, пробождайки лявата ръка на Нарамор с ножа, чието острие потъна в масата.
Тънкия и изсушен мъж издаде тихо хлипане, но не направи никакви движения.
- Не очаквах. - намръщи се Нарамор, говорейки с равен тон. - Че това, което добавих в напитките, ще те накара да имаш толкова силна и негативна реакция.
Чарлз хвана китката на Нарамор и с няколко бързи движения измъкна ножа, обърна го настрани и го заби обратно, чупейки кости. Този път Нарамор изкрещя, карайки Чарлз да се разтрепери от удовлетворение.
- Значи не си смятал, че смесването на две психотропни вещества е лоша идея? Правилно ли разбирам? - Чарлз се подигра, навеждайки се по-близо.
- Да, точно това се случи. – изръмжа като куче в отговор Нарамор. - Опитвам се да разбера истината, слабоуминико! Смяташ ли, че твоят живот или този на хората ти заслужава такова внимание? Ако е така, значи си тъп като тухления клозет, на който приличаш.
Чарлз нямаше нищо против обидата, но този разговор с труп се бе проточил твърде дълго. Успокоявайки дъха си, мускулите на лицето му се отпуснаха и той измъкна ножа. Погледът на Нарамор не се откъсна от Чарлз, докато оръжието се вдигаше. Старецът започна да се смее с бавен, пронизително триумфален смях. Забивайки оръжието надолу, Чарлз нанасяше удари, режеше и пробождаше. Нарамор се гърчеше доста дълго и Чарлз спря да сече едва когато жилавият ексцентрик вече не замърсяваше въздуха с гласа си. Той не се опита да се защити от възмездието, което Чарлз му нанесе. Без да е останал дъх в древното тяло, дясната ръка на Нарамор се отвори и скъпоценният камък се търкулна на масата. Многоъгълната форма се настани на място, оставяйки салона в тишина. Чарлз забеляза звуците на самолета, тихото бръмчене на реещия се въздух и нежното жужене на двигателите. Заплашителните шепоти вече не изпълваха главата му.
Чарлз избърса ножа в панталона си, после го закачи на колана. Кръвта на Нарамор покриваше ръцете, предмишниците, стигайки почти до раменете му. Месестите останки седяха на стола, но Чарлз не им обърна внимание, защото вече беше свободен, а може би дори - щастлив? Не беше сигурен дали е бил щастлив от онази нощ в селото преди десет години насам. Скъпоценния камък на масата заблестя със слаба искра. Чарлз вдигна камъка и го разгледа до прозореца, забелязвайки движение във фасетираните стени. Примижавайки с лявото си око, той фокусира другото върху сърцето на скъпоценния камък. Мълния прогърмя навън и пречупената светлина проблесна в наблюдаващата му ретина. Светлината прожектира образ на ромб, въртящ се в зелените стени на камъка. Видението прониза съзнанието му, причинявайки пулсиращо главоболие, което накара пръстите му да изпуснат бижуто. Вървейки след него, той осъзна, че дясното му око не функционира правилно.
Опитвайки се да се изправи на колене, той се залюля напред и едва не се блъсна в един стол. Лявото му око показваше света такъв, какъвто го познаваше - пълен и триизмерен, докато дясното показваше всичко плоско. Несъответствието между двете гледни точки заплашваше да го накара да припадне. Той затвори и двете си очи, като ги разтриваше в напразен опит да облекчи състоянието им. Отваряйки лявото, всичко беше наред. Отваряйки двете беше като удар от брадва по челото. Клепачите му се затвориха и той отново погледна само през работещия си зрителен орган. Болката се отдръпна. След облекчението последва тихо почукване. Ритмично, като метроном, то идваше от прозорец пред него. През стъклото се виждаха само потъмнели облаци, но звукът продължаваше. Чарлз преглътна и затвори лявото си око, след което отвори дясното.
На прозрачната повърхност имаше геометрична фигура. Тя нямаше ръце или крака, а цялото ѝ тяло представляваше голям правоъгълник. От този правоъгълник, нагоре стърчаха две линии като груба шия, която би нарисувало дете в детската градина. Линиите завършваха с два големи разностранни триъгълника, залепени един за друг между най-дългите си страни. Плоска ромбовидна форма в един от триъгълниците се взираше в лявото му око. Другият триъгълник стоеше празен. Правоъгълното тяло на фигурата заемаше по-голямата част от прозореца, а в центъра му се гърчеха милиони триуми. Масата пулсираше, изпращайки кръгове от безкрайни триъгълници към краищата на тялото, докато правоъгълникът не се напълни до пръсване с двуизмерни форми, всяка от които способна на несравнимо унищожение.
Чарлз падна назад, опитвайки се да се измъкне, но двуизмерното му зрение не регистрира движението. Мозъкът му съзнаваше, че се намира в триизмерно пространство, но окото му показваше друга реалност. Ромба в триъгълника, действащ като окото на съществото, се завъртя веднъж в кръг, изпращайки пронизваща болка в мозъка на Чарлз. Ритмичното почукване дойде пак от прозореца и после продължи отново, и отново. Чарлз се съсредоточи да затвори окото си. Клепачът му не се подчини, затова той вдигна ръка и постави скъпоценния камък в полезрението си. Лист от чисто зелено изпълни цялото му зрение. Формата във вътрешността на бижуто се завъртя едновременно с почукването. Нещото се завъртя отново и Чарлз запрати клепача си надолу. Неубеден, че окото му ще остане затворено, той смени ръцете си, като постави дясната върху очната кухина, а с лявата стисна скъпоценния камък. Шумът дойде отново.
Туп. Туп.
Чарлз се изправи на крака и изтича до капитанската кабина.
Туп. Туп.
Вратата се отвори и пилота погледна покритото с кръв и останки тяло на Чарлз, което накара очите му да се изпълнят със смъртоносен страх.
Туп. Туп.
- Имаме нужда от пясък! - каза той на пилота, а дясната му ръка остави кървав отпечатък върху бялата риза на мъжа. - Вози ни към пясък!
- Чакай... какво? - пилотът поклати объркано глава, после се опита да погледне зад Чарлз, който при всеки опит заставаше на пътя му.
- Нарамор така нареди, а сега карай. - Чарлз избута пилота обратно навътре.
Туп. Туп.
Той облегна гърба си на вратата и се плъзна надолу, докато не седна пред нея. Отвори лявото си око, огледа помещението и видя десетки повърхности, които създаваха отражение. Около пилотската кабина обаче всичко изглеждаше притъпено и матово. Съществото не можеше да го нападне тук.
Туп. Туп.
Стъклените стени на близката бутилка с уиски зазвъняха. Чарлз бръкна в джобовете си за нещо, с което да прикрие окото си. Не намирайки нищо, той разкъса ризата си и направи временна превръзка. Сега звукът идваше от друг съд с течност. Невидимите почуквания се повтаряха отново и отново, все така неумолими. Чарлз запуши уши, без резултат. Звукът отекна в съзнанието му, отрази се в черепа и се върна пробождащо обратно. Мъчението продължи с часове. Чарлз вдигна чело от коленете си, когато усети, че самолетът се накланя надолу. Той се изправи на крака и нахлу през вратата.
- Какво, по дяволите, правиш? - изкрещя той на разтревожения пилот.
- Приземявам се. – отговори объркано той. - Виждаш ли? Стигнахме до... пясък.
- Не! - Чарлз се втурна, скъсявайки разстоянието за миг. – Никакви отражения. Никакви хора. - ножът му се опря в гърлото на пилота.
Чертите на мъжа се изпънаха от страх, когато видя едноокия, опръскан с кръв Чарлз. Той промени позицията си достатъчно, за да се видят останките на Нарамор. Кожата на пилота толкова пребледня, че почти се сля с ризата му. Поемайки плитък и уплашен дъх, той кимна на Чарлз.
- Нека само да проверя картата, за да намеря път извън града, където можем да кацнем. - пилотът се опита да се обърне, но ножът бе натиснат към кожата му.
- Никакви пътища. Кацаме в пустинята. - каза Чарлз с мъртвешки сериозен и равен тон.
Пилотът отвори треперещите си устни, за да протестира, но един яростен поглед от здравото око на Чарлз го накара да замълчи. Миг по-късно самолетът се отклони от спускането си и се насочи към блестящата пустиня на хоризонта. Чарлз задържа ножа на гърлото на мъжа още няколко минути, докато се увери, че са достатъчно далеч от цивилизацията. И отражения. Прибирайки оръжието, Чарлз седна на седалката до пилота и се пристегна.
- И така. - започна мъжът. - Колко далеч от града искаш да отидем?
Чарлз погледна напред и видя ъгълчетата на очите на страховитата геометрична форма да се въртят.
Туп. Туп.
- Докато не паднем от небето. - отговори Чарлз, докато клепачът му пърхаше от умора.
Катастрофата накара ремъците да се забият в гърдите му. Лявата му ръка се огъна и едва не се счупи. Едно от ребрата му успя да се счупи, а поне две други бяха напукани от болезнената хватка на коланите, които не му позволиха да изхвърчи през прозореца. Той се радваше на болката, която заглушаваше почукването. Пилотът започна да говори нещо по радиото. Чарлз се обърна към него.
- Това е полет 14626. Кацнахме аварийно на координати...
Ножът потъна в радиото и накара пилота да замълчи. Главата на Чарлз кънтеше, докато той се освобождаваше от колана.
- Ти луд ли си? Знаеш ли колко далеч сме? - пилотът жестикулира с приемника на радиото, който все още държеше в ръка. - Никой не знае къде сме. - веждите на мъжа се свъсиха и той продължи да се ядосва.
Чарлз се запъти към вратата.
- Можем да умрем тук! - вика на пилота премина през кожата на Чарлз като хладен бриз, докато напускаше кабината.
- Би било добре. - отвърна той под носа си, хвана се за плота на бара и се изтегли към изхода.
Натискането на бутона отвори вратата наполовина. Наложи му се да използва сила за да излезе. Вятъра на пустинята го удари в лицето и посипа устните му с пясък. Той слезе по стълбите. Чукането по близкия прозорец го накара да се спъне. Той падна с главата напред в пясъка и остана да лежи за момент, слушайки.
Туп. Туп.
Все още не беше достатъчно далеч. Забивайки свободната си ръка в пясъка, той се изправи и запълзя далеч от останките, като през цялото време се ослушваше.
Туп.
Той чу единичното почукване и се усмихна. Дланите му горяха, а водата в тялото му бързо изкипяваше, но потупванията ставаха все по-тихи и по-тихи. Скоро спря да ги чува напълно. Мускулите му вече не можеха да го носят и той падна върху изприщващите песъчинки. Легнал там, той зачака. От скъпоценния камък се чу слаб звук. Без да сваля превръзката от окото си, той отвори ръка и вдигна камъка към лицето си. Светлината се пречупи през зелените му стени и зад ръката си Чарлз видя как формата се проектира върху небето. Огромната, безоблачна шир се изпълни с триуми, гърчещи се върху тялото на нещото. Едното око на съществото се завъртя два пъти, взирайки се в Чарлз.
Туп. Туп.
При вида на ужаса изобразен върху безкрайното синьо платно, мускулите на Чарлз се свиха. Използвайки всички останали сили на волята, той затвори очи и се освободи от хватката на нещото. Обръщайки се, Чарлз започна да копае с едната си ръка, а с другата държеше скъпоценния камък скрит под сянката, хвърляна от тялото му. Кожата на ръката му изгаряше, докато изгребваше горния слой нагорещен пясък. Захвърли скъпоценния камък в импровизирания гроб и с двете си ръце загреба от всички посоки, опитвайки се да зарови пратеното в изгнание око колкото се може по-бързо. Изпълнявайки задачата, краката му се разтрепериха от страха пропил се в костите и от мисълта, че ако беше видял този монументален отпечатък в небето с увреденото си око, нещото можеше да го използва като портал, за да нахлуе в нашата триизмерна вселена. Чарлз натрупа още пясък, а по цялото му тяло преминаха тръпки от перспективата създала се в мислите му. Ръцете му трупаха, докато по кожата му не се появиха пришки, и едва когато те се спукаха и разляха кръвта му върху пясъка, той спря. Обърна наранените си ръце към небето, главата му падна, а челото докосна нажежената земя. После отново чу.
Туп.
Туп. Туп.
Туп. Туп. Туп.
От третото ужасно и нежно почукване, небето се пропука.
Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура” по програма “Творчески стипендии”.
